Блондинка от Маями
Шрифт:
— Но тя „се справяше доста добре“.
Когато вражеският свидетел се издриска на метеното, обичам да му натрия носа.
— Беше адекватна, чиста и спретната, осъзнаваше къде се намира и какво върши — отговори той. — Повярвайте ми, мистър Ласитър, лекувал съм далеч по-тежки случаи.
Едно трябва да му призная на Шийн — не се предаваше слез първия ритник по топките.
— Продължаваше ли тя да взима „Ативан“, „Прозак“ и „Дезирел“ на четиринайсети юни? — попитах аз.
— Да, струва ми се.
— Какво друго?
— „Меларил“ срещу натрапчиви спомени, „Ксанакс“ срещу страхова невроза, „Ресторил“ срещу безсъние и литий срещу рязка смяна на настроенията.
— Има ли още нещо в тази торба с еликсири и магически питиета?
Той плъзна длан по голата си глава.
— Не, доколкото си спомним.
Пристъпих към масата на секретарката с цяла шепа малки шишенца.
— Моля да бъдат протоколирани за разпознаване.
Когато тя приключи с надписването на етикетите, аз награбих шишенцата и се обърнах към съдията.
— Мога ли да се приближа до свидетеля?
Стангър ми махна с ръка и аз пристъпих напред. Досега бях стоял в неутралната зона, спазвах задължителната дистанция за разговор между непознати. Минавайки по-наблизо — през личната зона, която е на една ръка разстояние и граничи с интимната зона, — аз засилвах натиска върху свидетеля. Подпрян с една ръка на парапета, надвиснах над него толкова близо, че да усети полъх на ригатони и бира. Той стрелна поглед от мен към заседателите, после към шишенцата.
— Можете ли да ги разпознаете, сър? — попитах аз.
Шийн надяна очила за четене и се облегна назад, сякаш искаше да избяга от мен.
— Струва ми се, че това са шишенца с предписани лекарства на Кристина Бърнхард. — Той отново се вгледа. — И изглежда, че са взети по мое предписание.
— Споменават ли се тези лекарства, тези много силни лекарства във вашите записки?
— Не. — Той предусети следващия въпрос още прели да съм го задал, а това винаги издава уплахата на свидетеля. — Отношенията ни с Криси не бяха чисто формални. В край на краищата аз я познавах още от малка. Вероятно се е обадила по телефона и аз съм написал рецепта.
— За какви лекарства, докторе? — попитах невинно аз.
Той скръцна със зъби и огледа първото шишенце.
— „Перкодан“…
— Какво представлява това, сър?
— Аспирин и кодеин.
— Болкоуспокояващо и наркотик, прав ли съм?
— Да.
— Какво друго?
Той завъртя останалите шишенца върху дланта си.
— „Валиум“, наричан още диазепам — успокоително. „Нардил“ — антидепресант. И „Халцион“, предписва се при безсъние.
— Какви са страничните ефекти на препарата „Халцион“! — попитах аз.
— Списъкът е дълъг.
— Психични смушения?
— Да, но в редки случаи.
— Какво друго?
— О, какво ли не, от кошмари и звънтене в ушите до призляване и припадъци.
— Припадъци — повторих аз, за да чуят заседателите. —
— Да, обикновено.
— А какъв е ефектът при комбиниране на тези лекарства, докторе?
— Ами… не съм сигурен.
— Защото никога не сте имали пациент, който да взима всичко това наведнъж, така ли е?
— Не знам. Понякога пациентите прекаляват с лекарствата, както някои хора прекаляват с витамините.
— А Криси прекаляваше с лекарствата, нали?
— Бих предпочел да взима по-малко.
— Тогава е трябвало да й преписвате по-малко — казах аз. Не беше въпрос и той не отговори, затова продължих: — Следователно на четиринайсти юни вие знаехте, че Криси не може да спи, когато все пак заспи, сънува кошмари, а когато е будна, страда от мъчително главоболие. Била е измъчена от така наречените възстановени спомени за сексуално насилие и е гълтала цяла гама лекарства с множество сериозни странични ефекти. Току-що е купила пистолет и съобщава, че смята да убие баща си, а вашата единствена реакция е да изгасите лампите и да я отпратите. Два дни по-късно сте потресен от новината, че е постъпила точно според думите си. Вярно ли се изразих, докторе?
— Не е… Когато го излагате по този начин, не е… не е честно. Вие съдите по последствията. Аз не знаех какво ще направи.
Отдръпнах се от заседателската ложа, за да извися глас, без да строша прозорците.
— Но се надявахте да го стори!
Шийн се вцепени.
Отново повиших глас, преминавайки от духовите инструменти към барабаните.
— Надявахте се тя да стори онова, за което мечтаехте през всичките тези години!
Шийн се обливаше в пот.
— Не.
Гласът ми отекна като лятна гръмотевица.
— Вие ненавиждахте Хари Бърнхард, но нямахте куража да предприемете нещо!
— Не. — Шийн се надигна от стола.
— Казахте й, че виждате следи от чудовище там, където тя не виждаше нищо. Казахте й, че е била изнасилена от баща си, макар тя да нямаше такъв спомен.
— Помогнах й да си спомни! Помогнах й да оздравее.
— Вие искахте тя да убие Хари Бърнхард!
— Не!
— Молехте се да го убие! Принудихте я да го убие!
— Не!
— Програмирахте я за убийство и после я пуснахте на свобода.
— Не!
— Примамихте една объркана млада жена, натъпкахте я с наркотици до главозамайване, после сложихте в ръката й зареден пистолет, насочихте го и натиснахте спусъка.
— Не!
— Вие убихте Хари Бърнхард! Вие искахте той да умре и принудихте Криси да извърши мръсното дело!
— Той си го заслужаваше! — изкрещя Шийн. Озърна се, осъзна, че е прав, и сякаш едва сега забеляза, че заседателите го гледат с разширени очи. — Но аз не съм убиец. Не съм го…
Гласът му заглъхна, коленете му се подгънаха и той рухна на стола.