Братята
Шрифт:
Зоро не успя да реагира навреме и колебанието му го довърши. Наредиха му да предаде телефона на Братята в срок от двайсет и четири часа и да заплати на мистър Тий Боун четиристотин и петдесет долара за проведените междуградски разговори. Ако това не станеше, въпросът щеше да бъде отнесен до началника на затвора, а Братята щяха да обявят, че Зоро наистина притежава незаконен клетъчен телефон.
Освен това Братята разпоредиха двамата да не се приближават на по-малко от метър и половина един от друг, дори и по време на хранене.
Тий Карл удари с чукчето и тълпата шумно тръгна към изхода. А той важно обяви следващото дело, поредната дребна комарджийска
— Тишина! — крещеше той, но шумът само се усилваше.
Братята се върнаха към вестниците и списанията си.
— Тишина! — изкрещя отново Тий Карл и удари с чукчето си.
— Млъквай — извика му Спайсър. — Ти вдигаш най-много шум.
— Това ми е работата — отвърна заядливо Тий Карл, а къдриците на перуката му заподскачаха във всички посоки.
Когато столовата се опразни, в нея бе останал само един затворник. Тий Карл се огледа и най-накрая го попита:
— Вие ли сте мистър Хутън?
— Не, сър — отвърна младежът.
— Тогава мистър Дженкинс?
— Не, сър.
— И аз така си помислих. Делото „Хутън срещу Дженкинс“ се отлага поради неявяване на страните — обяви Тий Карл и демонстративно записа това в протокола си.
— Кой сте вие? — попита Спайсър младежа, който седеше сам и се оглеждаше неуверено. Тримата мъже в резедави роби го гледаха, а също и клоунът със сивата перука, старата ръждивокафява пижама и лилавите чехли без чорапи. Кои бяха тези хора?
Младежът бавно се изправи и пристъпи несигурно към тях.
— Имам нужда от помощ — изрече той почти страхливо.
— Имате ли подаден иск? — изръмжа Тий Карл.
— Не, сър.
— Тогава трябва да…
— Млъквай! — каза Спайсър. — Заседанието се закрива. Върви си.
Тий Карл затръшна тефтера, където водеше протоколите си, ритна сгъваемия стол и изхвърча от столовата. Чехлите му се плъзгаха по плочките, а перуката му се тресеше зад него.
Младежът изглеждаше готов да се разплаче.
— Какво можем да направим за вас? — попита Ярбър.
Момчето държеше малка картонена кутия и Братята знаеха от опит, че тя съдържа документите, които го бяха довели в Тръмбъл.
— Имам нужда от помощ — повтори плахо той. — Пристигнах миналата седмица и ми казаха, че вие можете да ми помогнете за обжалването.
— Нямате ли адвокат? — попита Бийч.
— Имах. Не беше много добър. Той е една от причините да съм тук.
— Защо ви осъдиха? — попита Спайсър.
— Не знам. Наистина не знам.
— Нямаше ли процес?
— Имаше. Имаше дълъг процес.
— И съдебните заседатели ви обявиха за виновен?
— Да. Заедно с още няколко души. Казаха, че сме част от конспирация.
— Конспирация за какво?
— За внос на кокаин.
Поредният наркопласьор. На Братята изведнъж им се прииска да се върнат към кореспонденцията си.
— Колко ви дадоха?
— Четирийсет и осем години.
— Четирийсет и осем! На колко години сте?
— На двайсет и три.
Кореспонденцията беше моментално забравена. Братята погледнаха тъжното младо лице и се опитаха да си го представят след петдесет години. Младежът щеше да излезе оттук на седемдесет и една; въображението не им стигаше. Всеки от Братята щеше да излезе от Тръмбъл по-млад от това хлапе.
— Вземи си стол — каза Ярбър.
Момчето взе най-близкия и го сложи пред масата им. Дори и Спайсър усети някакво съчувствие към него.
— Как се казваш? — попита Ярбър.
— Бъстър.
— Добре, Бъстър, какво си направил, че са
Момчето заразказва припряно. Докато балансираше кутията с документите на коленете си и гледаше втренчено към пода, Бъстър започна с думите, че нито той, нито баща му някога са имали неприятности със закона. Притежавали пристан за лодки в Пенсакола. Ловели риба, плавали и обичали морето и работата на пристана била идеалното занимание за тях. Продали старо рибарско корабче на някакъв човек от Форт Лодърдейл, американец, който платил в брой — деветдесет и пет хиляди долара. Парите отишли в банката, или поне така смятал Бъстър. Няколко месеца по-късно човекът се върнал да иска една дванайсетметрова моторница, за която платил осемдесет хиляди долара. Във Флорида плавателните съдове често се плащали в брой. Последвали трета и четвърта покупка. Бъстър и баща му знаели къде да намерят хубави рибарски корабчета втора ръка, които да поправят и обновят. Обичали сами да си вършат работата. След петата покупка дошли наркоченгетата. Задавали въпроси, отправяли смътни заплахи, искали да видят счетоводните книги. Отначало бащата на Бъстър отказал, а после двамата наели адвокат, който ги посъветвал да не се съгласяват. Няколко месеца не се случило нищо.
Бъстър и баща му били арестувани в три през нощта в неделя от група тъпанари с бронирани жилетки и достатъчно оръжие за окупирането на цяла Пенсакола. Измъкнали ги полуоблечени от тяхната къщичка до залива. Всичко било осветено с прожектори. Документацията по делото била дебела три сантиметра — сто и шейсет страници, осемдесет и едно обвинения в конспирация за внос на кокаин. Бъстър имал копие от всичко това в кутията си. Той и баща му едва се споменавали в тези сто и шейсет страници, но въпреки това били посочени като обвиняеми заедно с човека, на когото продали корабчетата, и с още двайсет и пет души, за които никога не били чували. Единайсет от тях били колумбийци. Трима били адвокати. Останалите били от Южна Флорида.
Американският прокурор им предложил сделка — две години на човек, ако се признаят за виновни и съдействат срещу другите обвиняеми. Да се признаят за виновни в какво? Те не били направили нищо нередно. Познавали само един от останалите двайсет и шест обвиняеми. Никога не били виждали кокаин.
Бащата на Бъстър направил втора ипотека на къщата им, за да намери двайсет хиляди долара за адвокат, но изборът се оказал абсолютно погрешен. На процеса с ужас установили, че седят на същата маса с колумбийците и истинските наркотрафиканти. Седели в една и съща част на съдебната зала, сякаш всички били съконспиратори и част от добре смазан механизъм за контрабанда на наркотици. От другата страна, близо до съдебните заседатели, седели правителствените адвокати, група надути копелета в тъмни костюми, които си водели бележки и ги гледали с омраза, като че ли Бъстър и баща му били изнасилвачи на деца. Съдебните заседатели ги гледали по същия начин.
През седемте седмици на процеса Бъстър и баща му били практически игнорирани. Имената им били споменати само три пъти. Основното обвинение срещу тях било, че доставяли и преустройвали рибарски корабчета с тихи двигатели за транспорт на наркотици от Мексико до различни места по крайбрежието на Флорида. Адвокатът им, който се оплаквал, че не му плащат достатъчно за седемседмичен процес, не успял да докаже несъстоятелността на тези общи обвинения. Въпреки това правителствените адвокати не се занимавали много с тях и се интересували предимно от осъждането на колумбийците.