Черен лед, Чайлд Линкълн

Черен лед

на обложку

Чайлд Линкълн

Шрифт:

Лойд изчака Макфарлън да продължи. Всичко бе толкова нелепо.

— Епицентърът на тези трусове е 61–32–14 юг и 59–30–10 запад.

Лойд премигна. Бавно обърна глава и срещна погледа на младия учен.

— Анализирах тези данни — продължи Макфарлън. — И те до голяма степен са свързани с формата

и вътрешната стурктура на метеорита. Това е много необичайно.

Лойд не отговори, но не се и извърна.

— Той се състои от пластове, почти симетричен е. Той не е с естествен произход!

Лойд се изправи седнал.

— Не е естествен ли?

Започваше да се тревожи. Макфарлън бе преживял психологичен срив. Нуждаеше се от помощ.

— Той е на пластове.Има външна черупка, дебел вътрешен пласт и малко кръгло ядро точно в средата. Това не е случайно, помисли само. Какво друго прилича на него? То е много често срещано. Трябва да е универсална структура.

— Сам, ти си изморен. Нека извикам сестра да ти помогне. Тя ще…

Ала Макфарлън го прекъсна.

— Амира го откри. Малко преди да умре. Беше в ръката й. Спомни си как твърдеше, че трябва да престанем да мислим за него от нашата гледна точка, да започнем да мислим от неговата, на метеорита гледна точка. И накрая Амира разбра. Той реагира на солена вода. Той е чакалсолената вода, чакал я е милиони години…

Лойд потърси звънеца до леглото си. Макфарлън бе в много по-тежко състояние, отколкото бе преценил в началото. Геологът спря, очите му блестяха трескаво.

— Разбираш ли, Лойд, това изобщо не е било метеорит!

Лойд почувства как в стаята се възцари някакво напрежение, някаква странна тишина. Ето го бутона; ако можеше да го натисне

незабележимо, без да възбуди излишно Сам… Лицето на Макфарлън бе зачервено, потно, той дишаше учестено и плитко. Загубата на метеорита, потъването на „Ролвааг“, всичките тези смърти във водата и на леда сигурно го бяха пречупили. Лойд усети как отново го прободе чувството за вина: дори оцелелите бяха пострадали.

— Чуваш ли ме, Лойд? Казах, че това не е метеорит.

— Какво е тогава, Сам? — успя най-сетне да изрече Лойд, като се опитваше гласът му да прозвучи спокойно, докато ръката му незабелязано се плъзна към бутона.

— Всички тези плитки земетръси точно там, където корабът потъна…

— И какво за тях? — попита успокояващо Лойд.

Натисна бутона; веднъж, дваж, трети път. Сестрата трябваше да се появи всеки миг. Макфарлън щеше да получи помощ.

— Онова нещо, което ние засадихмена дъното на морето. Познай какво!

— Какво? — Лойд се опита тонът му да прозвучи нормално. Слава Богу — вече чуваше стъпките на сестрата в коридора.

— То никне, то пуска филизи.

Информация за текста

Douglas Preston, Lincoln Child

Ice Limit, 2000

Сканиране, разпознаване и редакция: Dave, 2009

Издание:

ИК „Коала“, София, 2001