Черен лед
Шрифт:
Лойд се извъртя към водача им.
— Имаш ли представа какво го е убило?
Пъпъп само подсмръкна.
— Нека да отгатна. Ханукса.
— Щом вярваш на легендите, шефе — отвърна Пъпъп. — Както вече казах, аз не вярвам.
Лойд се взря изпитателно в Пъпъп. След това въздъхна и стисна рамото на Макфарлън.
— Съжалявам, Сам. За теб това сигурно е мъчително.
Постояха още миг в мълчание, клекнали около трогателните останки. След това Лойд се размърда.
— Време е да вървим — рече той. — Хауъл каза три часът и на мен никак не ми се иска да нощувам
— След малко — каза Сам, все още свел поглед надолу. — Първо трябва да го погребем.
Лойд се поколеба. Макфарлън се стегна, очаквайки възраженията му. Но едрият мъж кимна:
— Разбира се.
Докато Лойд събираше останките от костите на малка купчина, Макфарлън изрови камъни от дълбокия сняг и замръзналата земя с вкочанените си пръсти. Заедно оформиха пирамида върху останките. Пъпъп стоеше настрани и ги гледаше.
— Няма ли да помогнеш? — попита го Лойд.
— Аз — не. Както казах, аз съм християнин. И в Книгата пише: нека мъртвите погребват мъртъвците.
— Но не си чак такъв християнин, та да не пребъркаш джобовете му, нали?
Пъпъп скръсти ръце и върху лицето му се появи глуповата, гузна усмивка.
Макфарлън се зае отново за работа и след петнайсет минути свършиха. Стъкми груб кръст от две пръчки и го постави внимателно върху каменната купчина. След това отстъпи назад и изтупа ръкавиците си от снега.
— Кантикум градуум де профундис кламави ад те Домине — рече той шепнешком. — Почивай в мир, партньоре.
След това кимна на Лойд и поеха на изток, към бялата маса на глетчера. Небето притъмняваше и зад гърба им се оформяше поредният шквал.
23.
Исла Десоласион
16 юли, 8:42
Макфарлън изгледа новопостроения насипан с чакъл път, който се виеше като змия през блестящата равнина от пресен сняг. Поклати глава и се усмихна вътрешно, обзет от завистлива възхита. За трите дни след първото им слизане на острова той бе преобразен до неузнаваемост.
Последва рязко заклащане и кафето на Макфарлън се разля върху работния му арктически панталон.
— Господи! — изскимтя той, вдигна чашата си напред и обърса панталона.
Шофьорът в кабината, снажен мъжага на име Евънс, се усмихна.
— Съжалявам — рече той, — но тези „Кейтс“ не возят като лимузини.
Въпреки огромната си жълта маса и колелетата, два пъти по-високи от човек, кабината на „Кейт 785“ бе предназначена за един човек и Макфарлън седеше по турски върху малката платформа до кабината. Точно под тях мощният дизел ръмжеше и потреперваше. Нямаше нищо против. Днес бе денят. Днес щяха да разкрият метеорита.
Замисли се върху случилото се през последните седемдесет и два часа. Още през нощта, когато пристигнаха, Глин започна удивителна операция на разтоварване. Тя се провеждаше с почти безразсъдна скорост и ефективност. До сутринта най-уличаващата ги екипировка бе преместена от тежки машини до монтирани от предварително подготвени панели хангари на острова. В същото време под ръководството на Гарса и Рошфор работници от ЕИР
Ала докато машината „Кетърпилър 785“ заобикаляше глетчера и приближаваше мястото, Макфарлън забеляза, че най-удивителната промяна бе осъществена на шкарпа на около миля разстояние. Там цяла армия работници с тежко оборудване бе започнала прокопаването на открита шахта. Дузина бараки бяха разположени около ямата. Макфарлън усещаше периодично трусовете от врзивяванията, виждаше облаците прах, които се издигаха в небето над рудника. От едната му страна бе започнала да се издига грамада от изкопаната земна маса, а наблизо бе построен и водоем за отводняване.
— Какво става там? — изкрещя Макфарлън на Евънс, за да надвика рева на двигателя, като посочи към шкарпа.
— Мина.
— Виждам. И какво търсят?
Евънс се ухили.
— Нада 18 .
Макфарлън се засмя. Глин бе удивителен. Всеки, който би огледал района, щеше да си помисли, че основната им работа бе върху шкарпа; районът около метеорита изглеждаше като второстепенно по значение разтоварище за припасите и техниката.
Извърна поглед от фалшивата мина пак към пътя, който лежеше пред тях. Глетчерът искреше, сякаш извличаше светлината из дълбините си и се превръщаше в безбройни оттенъци на синьо и тюркоазено.
18
Нищо. (исп.) — Б.пр.
Предишната нощ Макфарлън изобщо не успя да заспи, ала въпреки това се чувстваше съвсем бодър. След по-малко от час щяха да узнаят. Щяха да го видят. Щяха да го докоснат.
Самосвалът отново се люшна и Макфарлън стисна здраво металното перило с едната си ръка, а с другата вдигна чашата с кафе. Е, може и да бе слънчево — колкото за промяна в обстановката — но бе адски студено. Смачка пластмасовата чашка и я мушна в джоба на якето си. Големият „Кейт“ изглеждаше почти толкова очукан, колкото и самия „Ролвааг“, но Макфарлън можеше да види, че и това бе измама: вътрешността на кабината му изглеждаше чисто нова.
— Бива си я тая машина — изкрещя той на Евънс.
— Аха — отвърна мъжът и издиша пара.
Пътят стана по-равен и „Кейт“ увеличи скоростта си. Разминаха се с друг влекач и булдозер, запътили се обратно към брега, шофьорите им махнаха весело на Евънс. Макфарлън изведнъж осъзна, че не знаеше нищо за тези мъже и жени, които работеха с тежката техника — кои бяха, какво бе мнението им за странния проект.
— Вие, момчета, за Глин ли работите? — попита той Евънс.
Той кимна.
— До един.