Черната призма
Шрифт:
Кип можеше да остане. Да не прави нищо. Да се скрие под моста.
Не!
Изруга. Иза погледна назад и го видя как излиза от сянката на Зеления мост. Очите и се разшириха и му се стори, че зърна на устните и бегла усмивка. Дали това бе искрена радост, че я следва и се държи като мъж, или пък суетното удоволствие от това да се бият за нея? После погледът и се отмести нагоре и наляво, към отсрещния бряг на реката… и тя се ококори от изненада.
Горе някакъв мъж извика нещо, но Кип не можа да чуе думите през шума на водата. А пък Овен залитна. Не че се спъна. Просто се свлече
Едва когато омекналото му тяло се претърколи, Кип видя щръкналата от гърба му стрела.
Иза също я видя, погледна нагоре към моста, после погледна Кип — и побягна.
— Убий я — заповяда висок и ясен мъжки глас от моста точно над Кип. Звучеше безстрастно.
На Кип му призля от безпомощност. Беше загубил твърде много време. Умът му отказваше да възприеме това, което виждаха очите му. Иза тичаше по брега. Тя открай време си беше бърза, но тук нямаше къде да се скрие, нямаше нищо, което да я предпази от стрелата, която Кип знаеше, че ще полети всеки момент. Сърцето заблъска в гърдите му, загърмя в ушите му, пулсът му се ускори двойно и тройно.
Едва забележима сянка се мярна в периферното му зрение: стрелата. Ръцете на Кип потръпнаха, като че ли самият той бе улучен. Син проблясък, тъничък, почти невидим, се стрелна от него във въздуха.
Стрелата цопна в реката на цели петнайсет крачки от Иза. Стрелецът изруга. Кип погледна ръцете си. Те трепереха… и бяха сини. С болезнено ярката синева на небето. Той бе толкова зашеметен, че за миг се вцепени.
Погледна пак към момичето, което вече бе на повече от сто крачки. Отново се мярна такава сянка — друга стрела, която се заби в гърба на Иза. Тя рухна по очи на чакълестия бряг, но после се надигна бавно. От кръста и стърчеше стрела, а ръцете и лицето и бяха в кръв. Докато се мъчеше да се изправи, я улучи следващата стрела. Иза се просна по лице в плитчините и не помръдна повече.
Кип стоеше тъпо, без да може да повярва. Зрението му се сви до точката, където аленият живот изтичаше от гърба на Иза в бистрите води на реката.
По моста над тях загърмяха конски копита. В ума на Кип цареше хаос.
— Сър, мъжете са готови — каза някой горе. — Но… сър, това село е от нашите.
Кип вдигна очи. Зеленият луксин на моста леко прозираше и през него можеше да види силуетите на мъжете — което означаваше, че ако той или Сансон мръднат, войниците също могат да ги забележат.
Настъпи тишина, а после студеният глас на същия офицер, който бе заповядал смъртта на Иза, каза:
— Значи трябва да оставим на поданиците да избират дали да се подчиняват на краля си, така ли? А може би изпълняването на моите заповеди също е по желание?
— Не, сър. Просто…
— Свърши ли?
— Да, сър.
— Тогава изгорете селото. Избийте всички.
7.
— Значи дори няма да се престориш, че не ми четеш пощата? — попита Гавин.
Смехът на Бялата приличаше повече на лай.
— Защо да обиждам интелигентността ти?
— Сещам се за няколко причини, което ще рече, че ти сигурно се сещаш поне за сто — отвърна Гавин.
— Избягваш въпроса. Имаш ли син? — Въпреки твърдата и решимост да получи отговор — а Гавин знаеше, че този път тя няма да му позволи да се измъкне, изкусно или не, — гласът и бе тих. Бялата разбираше по-добре от всички сериозността на ситуацията. Дори черногвардейците не биваше да чуят това. Но щом тя бе прочела незапечатаното писмо, би могъл да го направи и всеки друг.
— Доколкото знам, не е вярно. Не виждам как може да бъде.
— Защото си внимавал или защото наистина е невъзможно?
— Не очакваш да ти отговоря на това — рече Гавин.
— Разбирам, че една Призма е подложена на сериозни изкушения, и оценявам твоята сдържаност или дискретност през годините, независимо за кое от двете става въпрос. Не ми се е налагало да се оправям с бременни млади притеглящи или с разярени бащи, които настояват да се ожениш за дъщерите им. Благодаря ти за това. В замяна аз не съм се присъединявала към натиска на баща ти да се ожениш, макар че това без съмнение щеше да улесни и твоя, и моя живот. Ти си умен човек, Гавин. Надявам се, достатъчно умен, за да знаеш, че можеш да ме помолиш за нова робиня, или няколко, или каквото там искаш. В противен случай, надявам се да си… много внимателен.
Гавин се прокашля.
— Извънредно внимателен.
— Не претендирам, че съм в състояние да следя всяка твоя стъпка, но доколкото знам, не си ходил в Тирея след войната.
— От шестнайсет години — каза тихо Гавин. „Шестнайсет години? Той наистина ли стои там долу от шестнайсет години? Какво ли ще направи Бялата, ако разбере, че брат ми е жив? Че го държа в специален ад под същата тази кула.“
Тя повдигна вежди, изтълкувала смутеното му изражение по друг начин.
— Аха. По време на война хората, които си мислят, че ще умрат, правят какво ли не. Тогава бяха по-бурни времена за теб. Така че може би това разкритие е особен проблем.
Сърцето на Гавин изстина. От всички хиляди неща, случили се преди шестнайсет години, най-важното в момента бе, че по времето, когато би трябвало да е заченато детето, той беше сгоден за Карис.
— Ако си напълно сигурен, че не е вярно — рече Бялата, — ще пратя човек да вземе бележката от Карис. Опитвах се да ти направя услуга. Знаеш я какъв нрав има. Реших, че и за двама ви ще е по-добре, ако тя научи за това, докато е далеч оттук. След като гневът и поохладнее, предполагам, че ще ти прости. Но ако се закълнеш, че не е вярно, няма нужда тя изобщо да знае, нали?
За миг Гавин се зачуди на дъртата вещица. Бялата без съмнение проявяваше любезност, но също така бе уредила тази сцена да се развие пред нея и единствената причина да го направи бе, че така можеше да види искрената реакция на Гавин. Това беше едновременно любезно, жестоко и хитро — и съвсем не случайно. Гавин за стотен път си напомни да не предизвиква гнева на Орея Пулор.
— Нямам спомени за тази жена. Никакви. Но времената бяха ужасни. Аз… не мога да се закълна. — Знаеше как ще го приеме Бялата. Щеше да помисли, че той си признава, че е изневерил на Карис по време на годежа им, но вярва, че винаги е бил внимателен. Обаче младите мъже допускат грешки.