Черната призма

Уийкс Брент

Карис взе бележката и се поклони дълбоко на Бялата, без дори да погледне към Гавин. После се обърна и си тръгна. Той не се сдържа и хвърли поглед след грациозната и гъвкава атлетична фигура, но не се зазяпа дълго. Бялата така или иначе щеше да забележи, но ако се зазяпаше, вероятно щеше да каже нещо.

Щом Карис изчезна надолу по стълбите, Бялата махна с ръка и останалите черногвардейци се оттеглиха достатъчно далеч, за да не могат да ги чуват.

— Е, Гавин — каза Бялата и скръсти ръце. — Син значи. Я обясни.

6.

Зеления

мост беше на по-малко от левга нагоре по течението. Изтормозеното тяло на Кип го зовеше да спре да тича, но всеки път, щом забавеше крачка, той си представяше войници, които вървят от другата страна на реката. Трябваше да стигне до моста пръв.

След безброй кошмари за поробване и смърт най-после стигна. Изабел, Овенир и Сансон бяха от долната страна на моста и ловяха риба. Изабел се беше свила от студ и гледаше как Сансон се опитва да примами една дъгоцветна пъстърва, а Овен му обяснява, че не го прави както трябва. Всички се втренчиха в Кип, когато спря до тях и се приведе запъхтян. Не се виждаше и помен от войници.

— Трябва да се махаме — изпъшка Кип. — Идват войници.

— О, не, о, не! Само не войници! — възкликна Овен в престорена паника.

Сансон подскочи, решил, че Овенир говори сериозно. Сансон имаше щръкнали зъби и бе лековерен и добродушен. Винаги схващаше шегите последен и в повечето случаи бе тяхна мишена.

— Спокойно, Сансон. Шегувам се — каза Овенир и го тупна по рамото с повече от необходимата сила.

Когато бяха чули за пръв път, че хората на краля набират войници, само за секунда стигнаха до извода, че ако някой от тях бъде принуден да служи на крал Гарадул, това ще е Овен. Той бе на шестнайсет, с година по-голям от останалите и единственият, който донякъде приличаше на войник.

— Аз обаче не се шегувам — каза Кип, все още приведен и опрял ръце на коленете си, дишаше тежко.

Сансон рече неуверено:

— Мама казва, че алкалдесата се скарала жестоко с кралския пратеник. Казала му да си навре заповедите в ушите.

— Доколкото познавам алкалдесата, не е казала „уши“ — отбеляза Иза. Ухили се дяволито и Сансон и Овен се засмяха. Те просто не разбираха.

Кип видя как Иза погледна Овен — само един бърз поглед, за да потърси одобрението му. И щом го намери, Кип забеляза как удоволствието и нарасна двойно и от това му прилоша. Отново.

— Какво става, Кип? — попита тя. Големи кафяви очи, сочни устни, пищни извивки, безупречно гладка кожа. Беше невъзможно да говориш с нея и да не забелязваш красотата и. Всъщност тя бе по-хубава дори от Лив — и много по-близка.

Кип се помъчи да намери думи. „Едни хора идват да ни убият, а аз се тревожа за някакво момиче, което дори не ме харесва.“

От Зеления мост до най-близката портокалова горичка имаше триста-четиристотин крачки, без почти никакво прикритие.

— Идват… — започна Кип, но Овен го прекъсна:

— Ако ме мобилизират, ще се пиша доброволец за боен маг. Знам, че е опасно, но щом

трябва да оставя тук всичко, което обичам, искам да постигна нещо. — Зарея поглед в далечината, към някакво велико бъдеще. На Кип му се прищя да го фрасне в красивото героично лице.

— Защо вие със Сансон не избягате? — попита Овен. — А бе, сещаш се, да се скриете от голямата лоша армия? Двамата с Иза искаме да се сбогуваме.

— Защо не се сбогувате, докато сме тук? — попита Сансон.

Иза се изчерви.

Очите на Овен проблеснаха гневно.

— Ама сериозно, хайде не се дръжте като гадняри, а? — Този път вече се преструваше, че се шегува.

— Слушай, Овен — каза Кип. — Армията идва, за да направи от нас пример за назидание. Трябва да се махаме. Веднага. Майстор Данавис каза, че ще завземат моста.

Всъщност Зеления мост беше останал от последната армия, минала оттук. Целият беше от зелен луксин — най-издръжливия: след като бъде запечатан, той се рушеше по-бавно от всеки друг. Казваха, че когато Призмата Гавин Гайл превел армията си оттук на път да смаже злия си брат Дазен Гайл, лично притеглил моста. Сам-самичък. За секунди. Армията минала, без да забавя ход, макар че снабдителите и задигнали всичката храна и добитък, останали в селото. А мъжете били принудени да се бият на едната или другата страна.

Ето защо всички те бяха израсли без бащи. Никой в Ректън не биваше да приема лекомислено минаването на една армия. Дори децата.

— Направи ми услуга, Дундьо. Ще ти се реванширам — рече Овен.

— Ако войниците те вземат, няма да си тук, за да ми се реваншираш — изтъкна Кип. Искаше му се да убие Овен, когато го наричаше Дундьо.

По лицето на Овен премина грозно изражение. Двамата се бяха били много пъти и Овен винаги побеждаваше. Но никога лесно. Кип можеше да понесе доста пердах, а понякога подивяваше. И двамата го знаеха.

— Тогава просто ми направи услуга, а? — рече Овен.

— Трябва да бягаме! — почти извика Кип. Не знаеше защо се изненадва. Не случайно наричаха Овенир Овен. Той си избираше някаква цел и се втурваше право към нея, събаряше всичко по пътя си, без да се отклонява нито наляво, нито надясно. Целта му днес бе да отнеме девствеността на Изабел. Просто и ясно. И някаква си там нашественическа армия нямаше да спре тъпото животно.

— Чудесно. Хайде, Иза, да избягаме в портокаловата горичка — каза Овен. — И не си мисли, че ще забравя това, Кип.

Хвана Иза за ръка и я дръпна да върви с него. Тя тръгна, но се обърна към Кип, сякаш очакваше от него да направи нещо.

Само че какво можеше да направи? Те всъщност вървяха в правилната посока. Ако отидеше и фраснеше Овен в лицето, Овен щеше да го набие — и което бе по-зле, двамата щяха да са на открито. А ако Кип ги последваше. Овен можеше да реши, че се опитва да завърже бой, макар да не беше така, и резултатът щеше да е същият.

Изабел още го гледаше. Беше толкова хубава, че сърцето го заболя.