Черната стрела

Стивенсон Роберт Льюис

Селдън продължаваше да тича, като подскачаше насам-нататък. От време на време пущаха по някоя стрела след него, но все още не можеха да го улучат. Изглеждаше, че ще успее да се спаси. Дик бе сложил лъка си на рамо, готов да му помогне; дори Мечем, престанал да мисли за себе си, беше от все сърце на страната на нещастния беглец; и двете момчета трепереха, а сърцата им се свиваха от жал.

Селдън бе стигнал на петдесетина ярда от тях, когато една стрела го улучи и повали. Наистина той скочи веднага; но сега вече тичаше и залиташе и тръгна като слепец в друга посока.

Дик

скочи и почна да му маха с ръка. — Насам! — извика той. — Насам! Тук ще ти помогнем! Тичай, приятелю, тичай!

В същия миг втора стрела удари Селдън в рамото, прониза раменната броня на дрехата му и го повали като сноп на земята.

— Ох, горкият! — извика Мечем, като стисна ръце.

А Дик стоеше като вкаменен на хълмчето, прицел за стрелците. Можеха да го убият незабавно, защото бяха обезумели от ярост и слисани от появата му в тила им… Но изведнъж от единия край на гората, съвсем близо до двете момчета, се разнесе гръмкият глас на Елис Дъкуърт:

— Стойте! — изрева той. — Не стреляйте! Уловете го жив! Това е младият Шелтън, синът на Хари!

Последва неколкократно остро изсвирване, подето и повторено в далечината. Това подсвирване беше, както изглежда, бойната тръба на Всеотмъщаващия Джон, чрез която даваше нарежданията си.

— Ех, че беда! — извика Дик. — Загубени сме. Да бягаме, Джек, по-скоро!

Те се обърнаха и хукнаха през боровата горичка на върха на хълма.

Глава VI

Привечер

Отдавна би трябвало наистина да бягат. Хората от Черната стрела се втурнаха отвред към хълма. По-добрите бегачи, както и ония, които тичаха по открита местност, бяха изпреварили другарите си и наближаваха вече целта; други се бяха пръснали из долинките отдясно и отляво, за да преградят пътя на момчетата.

Дик се втурна към най-близкото прикритие. Беше горичка от високи дъбове, с твърда пръст и без шубраци; а беше и по нанадолнището, та се спуснаха много бързо. Скоро стигнаха до открита полянка, която Дик заобиколи, като мина вляво. След няколко мига се появи втора полянка и те минаха пак наляво. По този начин, като отиваха все по-наляво, момчетата се приближиха до широкия друм и реката, която бяха минали преди два часа, докато повечето от преследвачите им бяха поели друга посока и тичаха към Тънстол.

Момчетата се спряха да отдъхнат. Никаква следа от преследвачите. Дик сложи ухо на земята и пак не чу нищо, но тъй като вятърът продължаваше да шуми из дърветата, не бяха съвсем сигурни дали не заглушава стъпките на преследвачите им.

— Да продължим! — каза Дик и въпреки умората, въпреки куцането на Мечем те се втурнаха пак по нанадолнището.

След няколко мига се провираха из нисък, вечнозелен гъсталак, а над главите им високите дървета бяха сплетени като покрив. Беше високоствола гора, напомняща колонна катедрала; като се изключат чимширите, между които момчетата се провираха, тя беше светла и тревиста като поляна.

Като се промъкнаха през последните вейки на чимшира, те се озоваха в полусянката на гората.

— Стой! — извика нечий глас.

Между огромните

стволове, на петдесетина стъпки пред себе си, те зърнаха един запъхтян от тичане едър мъж в зелена дреха; той постави веднага стрела в лъка си и се прицели. Мечем изписка и се спря, но Дик не спря нито за миг, а се втурна към стрелеца, като вадеше късия си меч. Дали защото се слиса от дръзкото нападение, или защото му беше забранено да стреля, войникът не пусна стрелата, а се спря, без да знае какво да предприеме; още преди да се опомни, Дик го хвана за гърлото и го повали на земята. Стрелата отлетя на една страна, лъкът се отплесна на друга. Обезоръженият стрелец сграбчи нападателя си, но мечът два пъти светна и потъна. Чуха се две охкания, Дик се изправи, а противникът му остана да лежи неподвижно, прободен в сърцето.

— Напред! — извика Дик и хукна отново, следван от Мечем, който се влачеше с мъка. Всъщност и двамата едва се влачеха и дишаха с отворени уста. Мечем изпитваше ужасна болка в крака, виеше му се свят, а на Дик коленете бяха сякаш от олово. Но въпреки всичко те продължаваха да тичат смело.

Най-после стигнаха до края на горичката. Тя свърши ненадейно. И само на няколко ярда пред тях се появи широкият друм от Райзинхъм за Шорби, минаващ на това място между две еднакво високи гористи стени.

Като видя това, Дик се спря; и щом престана да тича, долови някакъв неясен шум, който бързо се засилваше. Отначало приличаше на силен вятър, но скоро стана по-ясен и се превърна в тропот от препускащи коне; само след миг цял отряд въоръжени конници изскочи откъм завоя, префуча край момчетата и изчезна. Войниците препускаха в пълен безпорядък — личеше, че бягат; някои бяха ранени; коне с окървавени седла без ездачи препускаха редом с другите. Ясно беше, че са бегълци от голямата битка.

Тропотът им току-що започна да заглъхва към Шорби, когато нов беглец, съвсем сам, препусна по шосето след тях — този път самотен знатен конник, ако се съди по великолепната му броня. Следваха няколко обозни коли, влачени в тръс от подплашени, безмилостно шибани коне. Тези хора бяха избягали навярно още сутринта от полесражението, но страхливостта не ги спаси. Точно преди да стигнат до мястото, гдето се криеха смаяните момчета, един мъж с надупчена броня, самозабравил се от ярост, настигна колите и почна да сече коларите. Някои успяха да скочат и да избягат в гората, останалите той съсече на място, като ги ругаеше с нечовешки глас за страхливостта им.

Шумът в далечината продължаваше да се засилва: тропот от коли и конски копита, човешки викове, неясен, силен глъч, разнасян от вятъра. Ясно беше, че останки от разбита армия нахлуват като порой по пътя.

Лицето на Дик се помрачи. Той смяташе да вървят по същия път до завоя за Холиуд, но сега трябваше да промени това решение. Още по-важно беше, че разпозна знамената на граф Райзинхъм и разбра, че битката е свършила с поражение за привържениците на ланкастърската роза. Дали сър Даниъл се бе присъединил към тях и беше сега разорен беглец? Или бе минал на страната на Йорк и бе извършил безчестие? И двете възможности бяха лоши.