Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Точно това имущество ми развали съня. Трябва да е от възрастта.
— Не е от възрастта — поклащам глава. — Петко Земляка е от нашия набор, а нищо не му тежи.
— Да, той е добре с нервите — съгласява се Борислав.
— В смисъл, че изобщо е лишен от тях. Сигурно се е успал оная заран, когато господ е раздавал нервите.
— Късметлия.
— Както се е успал и на следващата заран, когато са раздавали въображение. Шляпа си така по света, без нерви и без въображение.
— Ако питаш мене, то е едно и също: нервите идат от въображението. Нямаш ли едното, нямаш и другото.
Известно време в колата се чува само дрезгавият речитатив на Сачмо, който, без да си поема дъх, минава от Хело, Доли към Мики Месер. Гледката в огледалото не съдържа нищо тревожно. Зад гърба ни на неравни интервали се появяват коли, сетне се изравняват с нас и отминават. До ушите ми достига сякаш отдалеч гласът на Борислав:
— Не е ли време да свиеш в някое отклонение и да ме върнеш? Нямам намерение да минавам границата.
— Не бой се, няма да те прекарвам през границата — промърморвам разсеяно.
Съвсем разсеяно, защото в момента съм зает да правя тъкмо това, което не би трябвало да правя: представям си какво може да се случи. Именно: не чертая план и не обмислям действия, а само си представям, колкото да си гриза нервите. Борислав е прав: зле сме.
Спирам, за да обядвам, след като отдавна съм във Федералната република и след като отдавна е минало времето за обед. Това ми предоставя привилегията да се ширя в полупразен ресторант и да бъда обслужван без излишно бавене.
Седя край огромната витрина с изглед към близката борова гора, а вниманието ми е погълнато от свинската пържола и от миналото. Борислав си нямаше друга работа, та ми припомни оная мила датска история. Май че от времето на тази история открих, че и аз имам нерви. Преди това бях, кажи-речи, като Петко Земляка. Не че бях съвсем от дърво, но нямах навик да взимам нещата навътре.
А после дойде капанът в Копенхаген. Датската полиция ме търсеше под дърво и камък по обвинение в убийство. Агентите на ЦРУ ме търсеха, за да ми видят сметката. Никакъв път за отстъпление. Никаква връзка с Центъра. И на всичко отгоре, тровещото съмнение, че може би Центърът отдавна вече ме е вписал в графата на предателите. Да умреш от чужд куршум и на чужда земя, това си е част от рисковете на професията, но да останеш в паметта на своите като предател…
Една агония, чието времетраене бе малко по-дълго от поносимото. Една агония, безупречно организирана от оня ужасен човек Сеймур, който и сега понякога идва да ме посети в съня ми, за да ме зарадва с думите:
— Вие нямате никакъв изход, Майкъл. Вие сте в капан. Нали знаете какво се нарича капан? Едно такова място, където входът е съвсем свободен за разлика от изхода. Не излизате, а ви изваждат, за да ви видят сметката.
Довършвам някак си порцията, като посвещавам вниманието си най-вече на картофите. Изключено е да се сетиш за Сеймур и да продължиш да се храниш с апетит. Кафето обаче ме разведрява и мислите ми се насочват към настоящето. Едно добре наситено с грижи настояще, това е най-сигурното средство срещу лошите спомени.
Мисълта, че в същия този момент Петко Земляка се крие из Мюнхен точно тъй, както аз се криех на времето в Копенхаген, ме накарва да избързам с уреждане на сметката и да потегля отново по аутобана. Нерви, нищо повече. И да натискам газта, и да не натискам — по-рано от утре заран не мога да се видя с Петко.
Пристигам във Висбаден още по светло. По стар навик най-първо минавам транзит край въпросния адрес, за да огледам мястото. Въпросната улица е встрани от центъра. Тиха уличка в тих жилищен квартал. Въпросният номер е приветлива едноетажна сграда с малка градинка. Подобни спокойни кътчета вдъхват доверие само на дебютанта. Тук рискът да бъдеш забелязан и запомнен е доста по-голям, отколкото на някой оживен булевард.
Продължавам пътя си, стигам до търговските улици в пешеходната зона и след известни усилия намирам място за паркиране в малка пресечка. Прекарвам половин час в някакво кафене, додето се посвечери, и отново потеглям с колата към съответния адрес.
Желязната вратичка на градината се оказва отключена. Влизам и натискам звънеца. Никакъв отзвук. Това не ме отчайва. Два от прозорците на къщата са осветени. Натискам пак, малко по-нахално. Този път се чува превъртането на ключ, сетне — на резе, после — на предпазна верига и на края се подава женско лице с не твърде приветлив израз.
— Хер Шмитхаген? — питам.
— Няма го.
— Но аз го търся за колата…
— Нали ви казах, няма го.
Изглежда, съм я откъснал от телевизора, защото явно не държи да продължава разговора.
— Не ви ли предупреди, че ще го търсят за колата? — упорствувам, като я гледам настойчиво.
Този настойчив поглед май че я изтръгва от телевизионната хипноза, защото промърморва:
— Всъщност, да. Каза да се обадите утре заран.
Тя вече е готова да ми хлопне вратата, ала аз я изпреварвам:
— Но защо утре заран?
— Боже мой, защото го няма — не разбрахте ли. Ще се върне чак след полунощ. Няма да дойдете да го търсите след полунощ за някаква си кола!
Тоя път вратата се затваря под носа ми и аз оставам сам да разсъждавам по това, какъв враг на добрите обноски са тия две злини — телевизорът и критичната възраст.
Утре заран, това значи най-рано към седем и нещо. Плюс петстотин километра до Мюнхен. При най-добро развитие на събитията, срещата с Петко няма да стане преди обедния час.
Излишно е да се въртя повече тук и да привличам вниманието на съседите. Поемам с колата отново към центъра, излизам на някакъв площад с църква и градинка, паркирам на първото свободно място и се оглеждам. Нощ, върволица от улични лампи и там, насреща, един червен неонов надпис: Кюраско.
Най-после нещо познато сред тази чужда обстановка. Ресторантите Кюраско са известни в целия Запад със своеобразното си меню: в тях се сервира само печено говеждо месо от специално отглеждан за целта добитък в Аржентина. Мъжко ядене, което те освобождава от необходимостта да избираш. Върху листа е изписан силуетът на едно безименно говедо, разграфено на строго номерирани части. Посочваш от коя част да ти бъде приготвен бифтекът — и толкова. Останалото време можеш да си мислиш по своите работи, вместо да водиш дълги гастрономически разговори с метр д’отела.