Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Да, вие гледате да избягвате противника, Майкъл. Докато аз предпочитам да беседвам с един истински противник вместо с един фалшив приятел.
„Защото нямате истински приятели“ — понечвам да кажа, но се въздържам.
По-нататък вечерята би могла да мине в мълчание, защото, когато хората се хранят, не е прието да се бъбре прекалено. Но, първо, този човек не се храни, а като че се измъчва с яденето и, второ, той е от тези, дето пет пари не дават за туй, какво е прието и какво не е прието.
— В кой хотел сте отседнали? — пита между другото Сеймур.
— В никой. Преди малко пристигнах.
— Бих ви препоръчал „Черния козел“. Аз съм там.
— Близо ли е?
— На две крачки оттук.
Той предпазливо отпива от виното, сякаш за да провери вино ли са му сипали, или отрова.
— Предполагам, че пътувате за родината?
— Не, в обратна посока — отвръщам. — Отивам в Кьолн.
По-точно би било да се каже, че ида от Кьолн, обаче с хора като Сеймур човек никога не знае. Особено като вземе да те разпитва така, съвсем небрежно, сякаш убива времето.
— Хм, Кьолн… Изключителна катедрала. Предполагам, че ще я посетите.
— Защо трябва да я посещавам. На катедралите това им е хубавото, че се виждат и отдалече.
— И вие сте като мене — кима американецът. — Никакви културни интереси.
Оттук нататък разговорът деградира до къси фрази без значение и до все по-дълги мълчания. Дори силното двойно еспресо не е в състояние да внесе оживление. Имам чувството, че този човек на бързото отегчение отдавна се е отегчил от присъствието ми.
— Къде е колата ви? — пита Сеймур, когато най-сетне излизаме от Кюраско.
— Отвъд пешеходната зона. Тук паркирането е истински проблем.
— Тогава ще отидем пеша до хотела, няма и сто метра дотам.
Отсядането в хотела не отговаря на първоначалния ми план, обаче аз съм вече извън релсите на плана, в смътната област на импровизациите.
„Черния козел“ се оказва действително съвсем наблизо. Човекът на рецепцията, противно на надеждите ми, оповестява, че има свободна стая.
— Ще ми дадете ли паспорта си?
В тия големи хотели е така. Оставяш паспорта, а служителят сам попълва фиша, за да те освободи от писмената работа. Подавам документа и човекът, без даже да го погледне, го прибира в чекмеджето.
— Е, Майкъл, аз се оттеглям — промърморва вяло Сеймур. — В случай че не се видим утре заран, приятен път.
— На вас също — отвръщам. — Трябва да отида да докарам колата.
— Да, да, разбира се — избъбря американецът, сякаш казва „защо ме занимаваш с дреболиите си“.
Той кима леко, почти без да ме погледне, и се отправя към асансьора, докато аз поемам към изхода.
Случайна среща без значение или фатална злополука — това тепърва ще се изясни. Но ако е злополука, тя не трябва да се отрази на мюнхенската ми мисия. Може би разполагам с твърде малко време за свободни действия. А туй вече определя и характера на действията.
Излизам от хотела и тръгвам бавно по улицата, след като съм се уверил, че никой не ме следва. Сетне свивам в първата пресечка и известно време наблюдавам иззад ъгъла входа на „Черния козел“. Наистина никой.
До площада, дето е гарирана колата ми, едва ли има повече от триста метра, но аз утроявам разстоянието, верен на правилото, че обиколните пътища понякога са по-къси от преките. След като съм извършил всички обичайни проверки, стигам при църквата и от мрачината на градинката проучвам обстановката около колата. Тъмносивото ми БМВ кротува, свито в редицата на другите коли. Площадът в тая си част е съвсем пуст. Минава десет.
Вмъквам се в БМВ-то и с бърза маневра се изтръгвам от върволицата коли, за да се насоча към вече познатия жилищен квартал. Там ме очаква същата пустош. Прозорците на съответния дом са тъмни. Впрочем не съвсем. В крайния отдясно се мяркат мъждиви цветни отблясъци, подсказващи, че телевизорът още работи.
Паркирам колата възможно по-далече от уличния флуорисцент и достатъчно близо до къщата, за да наблюдавам входа на градинката. „Ще се върне чак след полунощ“, бе казала оная, в критичната възраст. Да се надяваме, че не го е казала напосоки и че Шмитхаген още не се е прибрал. Ще се получи доста глупаво, ако той вътре спи, а аз отвън го чакам да се прибере.
Понеже няма начин да стана съвсем невидим, навлякъл съм тъмносиния си шлифер и съм се свил зад кормилото. В подобни ситуации човек трябва да се предпазва не толкова от погледа на пешеходците, които едва ли ще те забележат в полумрака, колкото от минаващите коли, дето те осветяват с фаровете си. Но редките коли префучават с пълна скорост, а пешеходци почти липсват.
„Сам ли сте, Майкъл?“
„Сам съм, Уйлям. И държа да си остана сам. Тъй че не ми натрапвайте компанията си.“
„Жалко, мислех ви за по-общителен.“
„Общителен? С вас? Я по-добре си вървете по пътя.“
Но той съвсем не бърза да си върви и продължава да ме трови с присъствието си, също както в кошмарите.
Уви, срещата в Кюраско не е кошмар. Иначе отдавна да съм се събудил. Един удар в корема, от тия, ненадейните и непозволените, това бе за мене тази среща.
И все пак Сеймур бе казал „нищо не ви заплашва“. Прекалено мило, за да звучи като истина, но би трябвало да е истина. Той не е по дребните лъжи. Те са под достойнството му. Така че въпросът остава висящ. А когато въпросът е висящ, аз действувам според принципа, че най-лошата възможност е и най-вероятна.
Обмислям наново по-нататъшните си действия, главно за да не заспя. Часът е точно един без четвърт, когато виждам мъжа да се приближава към градинската вратичка. Този път обаче тя е заключена, тъй че додето я отключи, аз съм вече до него.
— Хер Шмитхаген…
Човекът леко трепва, но запазва присъствие на духа.
— Идвам за колата.
— В тоя час? — изпъшква полугласно непознатият, като неволно се откланя от текста на паролата.
— Идвам за сивия Мерцедес — завършвам аз акуратно своята парола. — А вие трябваше да ме попитате…