Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Разбирам го едва когато телефонът до главата ми зазвънява меко, но настойчиво. Отварям очи. Навън е ден.
— Албер, закусихте ли? — прозвучава в слушалката приятен женски глас.
— Не — отвръщам. — По време на сън никога не закусвам.
— Тогава бихме могли заедно да закусим долу след половин час.
— Защо не. Стига да съм готов.
Половин час, разбира се, е предостатъчен за бръсненето, душа и обличането, ала кроткият заповеден тон на дамата ме е раздразнил, тъй че слизам след четиридесет минути.
Мод
— Надявам се, че не съм ви накарал да чакате — забелязвам вежливо. — Искам да кажа, че вероятно вече сте закусили.
Неизползуваните прибори пред нея сочат обратното, тъй че тя отминава без внимание въпроса ми. Само казва:
— Мислех, че търговците са точни хора.
Казва го любезно с приятния си глас.
— Така е — потвърждавам, като се разполагам насреща й. — Но за мене търговията е само хоби. Истинското ми призвание е безделието.
— Какво ще обичате? Кафе, чай? — намесва се в разговора ни келнерът.
— Кафе — отвръщам.
— Две кафета — потвърждава дамата.
И понеже онзи се готви да се отдалечи, тя му прави знак да почака.
— За мене и портокалов сок, шунка с яйца, кисело мляко.
Сега пък аз ще трябва да я чакам. Келнерът изчезва. На масата се възцарява неприятно мълчание.
— Усмихнете се — казвам. — Днес ще имаме хубав ден.
Спокойното й лице наистина се озарява с бледа усмивка. Бледа и по-скоро иронична.
— Нека предварително се разберем, че няма да обсъждаме въпроса за времето. И че изобщо не сте задължен да ме развличате с разговори.
— Добре, ще мълчим. Щом настоявате.
— Не настоявам на нищо — произнася тя меко, сякаш съм дете, на което трябва да се обясняват елементарни неща. — Искам просто да ви спестя излишните усилия. Смятайте ме за служебно лице.
Келнерът донася кафето заедно с кифлите, маслото и конфитюра, като обичайна добавка.
— В такъв случай, щом сте служебно лице, аз почвам — промърморвам, като си наливам кафе.
— Да, да, не се стеснявайте.
Малко по-късно пристига и нейната пържена шунка. Храним се мълчаливо, всеки зает с чинията си и с мислите си. Дамата, както личи от заоблените й форми, има добър апетит. Допусках, че има и добър нрав, но, изглежда, съм се излъгал. Или пък Сеймур я е предупредил: „Трябва много да внимавате. Двуличен човек и женкар. Никога не го изпускайте от очи и винаги го дръжте на разстояние.“
Наливам си още чаша кафе и запалвам цигара.
— Бихте ли ми казали в качеството на служебно лице, какво ни предстои?
— Нашият общ познат ви го е казал — отвръща Мод.
Тя вече е стигнала до края на сеанса, сиреч до киселото мляко.
— Имам предвид програмата за днешния ден.
— Ще идем до Франкфурт.
Дамата вдига очи и ме поглежда. Големи тъмнокафяви очи, които говорят: тук не е място за разговори.
— Вие
— Ще наредя да свалят куфарите и ще уредя сметката — казва Мод, като става. — Може да ме почакате в хола.
Наистина служебно лице.
В подземния гараж на хотела, дето са приютени колите ни, възниква малко спречкване с капитални последици.
— Къде? — пита дамата, като вижда, че се отправям към БМВ-то. — Ще пътуваме заедно.
— Да, но всеки в колата си.
— Напротив: ще пътуваме с една кола.
— Тогава елате при мене.
— Ще пътуваме с моята кола, Албер — настоява жената, без да нарушава любезния си тон.
— Но нашият общ познат не ми е казал нищо подобно…
— Казал го е на мене. Когато се наложи, ще си получите отново колата. Дайте си тук куфарчето.
И тъй, сбогом, скъпо БМВ, сбогом, мое сиво котенце. Сега съм напълно обезоръжен. Е, мисля си за кураж — едно оръжие по-малко, това значи една тежест по-малко. Ще действаме с голи ръце, като джудистите.
Подавам куфарчето и без повече възражения се настанявам в зеления мерцедес, на мястото на мъртвеца. За разлика от моята кола, вмирисана на бензин и цигарени угарки, тук се носи лек дъх на дамски парфюм.
— Доколкото разбирам, вие не сте пушачка…
— Не е нужно да се съобразявате с мене — отвръща жената, разбрала смисъла на бележката ми. — Пушете си спокойно.
Тя освобождава мерцедеса с лека маневра и също тъй леко потегля. Добрият шофьор си личи още при потеглянето. Максимилиан щрасе е обляна от слънце. Мод поема кормилото с лява ръка и вади с дясната големи тъмни очила от чантата си. Тия очила ми напомнят за някогашната адютантка на Сеймур — Грейс, — макар че нейните не бяха тъмни.
Ако оставим настрана очилата, приликата между Грейс и Мод е също като приликата между небето и земята. Онази беше нервна и фина, агресивна и пълна с комплекси. Тази е здрав дух в здраво тяло, спокойно-самоуверена и хладно-доброжелателна. Нито сянка от мъжествената дресировка на Грейс. Чистото матовобяло лице е добре поддържано, едрият бюст свободно се откроява в бледолилавата поплинена блуза, а масивните бедра добре запълват полата от сива английска фланела. Това съвсем не е типът на Сеймур, Служебно лице, нищо повече.
— Няма ли да заредим? — нарушавам мълчанието, когато далеч пред нас се показва някаква бензиностанция.
— Заредила съм.
— Вие мислите за всичко.
— За това ми се плаща, Албер.
Задминаваме бензиностанцията и излизаме на аутобана. По-точно казано — влизаме в аутобана. Защото това е един отделен свят, един особен свят, ограничен в пределите на тоя циментов улей, незначителен като ширина, но безпределен като далечина и където безкрайното движение се проявява в два срещуположни потока коли, летящи ден и нощ, безброй механични кръвни телца, увлечени в самоцелна циркулация по тия бетонени вени.