Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Какво си избрахте за ядене?
— Тъкмо сега избираме.
— В такъв случай позволете да ви препоръчам специалитета на заведението: печен свински крак. На думи това звучи малко грубо, обаче…
— На мене нищо, което е вкусно, не ми звучи грубо — успокоява го Мод. — Албер, какво е мнението ви за свинския крак?
— Същото, каквото е и вашето: най-ласкаво — промърморвам, доволен, че сложният въпрос за менюто тъй бързо е намерил решението си.
Впрочем — не чак толкова бързо. Защото новодошлият, когото дамата нарича ту Френк, ту Франк, предлага още някаква студена
Както става ясно от интимното му държане с келнерката, червендалестият е постоянен посетител тук, тъй че познава добре не само кухнята, а и избата на заведението. Но понеже, както вече бе споменато, дамата не проявява интерес към напитките, Франк отново се сеща за съществуването ми и намира в мое лице ако не сладкодумен, то поне отзивчив събеседник. Кимам одобрително на предложенията му и за бялото мозелско, и за червеното бордо, а за да не мълча като пън, забелязвам:
— Мислех, че тук се пие най-вече бира.
— Имате предвид корема ми? — запитва добродушно гостът, уловил беглия ми поглед. — Да, бира. Естествено, бира. Но бирата се пие вместо вода. А съгласете се, че не можеш да ядеш бяла риба с майонеза и да се наливаш с вода.
Встъпителното блюдо напълно засища глада ми, тъй че появата на следващите два специалитета и особено на свинския крак по-скоро ме ужасява, отколкото очарова. Този свински крак се оказва цяла грамада от кокал и месо, добре зачервено в електрическата пещ. Отрязвам за приличие две-три парченца от грамадата и ги сдъвквам без особено удоволствие. Сетне, като забелязвам, че ония двамата са изцяло погълнати от вакханалията на лакомията, отмествам чинията си и запалвам цигара. Действието ми не остава незабелязано.
— Това е варварство, скъпи хер Каре — не се стърпява да забележи Франк с пълна уста. — Тази свиня е жертвувала целия си посветен на угояване живот за нас, хората, а вие отвръщате на нейната саможертва с пълно пренебрежение.
— Албер никога няма апетит — опитва се да ме оправдае Мод между две хапки.
— Лошо — поклаща с укор глава гостът, додето работи с ножа и вилицата. — Зад липсата на апетит винаги се крие нещо лошо: болест, грижи, нечиста съвест…
И за да докаже, че той самият е чужд на подобни злини, Франк налапва поредното парче месо. Челюстите му заработват енергично, подир което дебелият добавя, вече по-меко:
— А може би вие сте просто лирична натура. Нерядко на ваша възраст човек предпочита пред свинския крак един женски крак…
— О, Франк — прекъсва го дамата, — и друг път съм казвала, че шегите ви понякога стават доста плоски.
— Възможно е, мила — съгласява се добродушно гостът. — Но ние не сме седнали тук, за да си правим впечатление.
И като се обръща към мене, пояснява:
— Навярно скоро ще разберете, ако вече не сте го разбрали, че аз съм доста елементарен човек. И това, защо да крия, е една от малките ми гордости. Толкова ли е срамно да бъдеш елементарен в един свят, където всички държат да бъдат необикновени, та макар и в качеството
— Не знаех, че съм ваша ученичка — забелязва жената между нови две хапки.
И за да промени посоката на разговора, подхвърля:
— Албер може да няма апетит, но има други таланти. Той определя само с един поглед професията и произхода на човека.
„Вашите шеги също са доста плоски, мила“, бях могъл да кажа, обаче предоставям думата на госта.
— При мене един поглед няма да ви стигне — поклаща скептично глава Франк. — При мене ще трябва да похарчите повече погледи. Е, добре, гледайте ме колкото щете и правете изводите си.
Той примигва предизвикателно с лъскавите си тъмни очички, а сетне наново се заема да изрязва месото от кокала.
— Мисля, че Мод надценява възможностите ми — промърморвам. — Но ако става дума за догадки, вие сте американец от немски произход и вероятно търговец.
— Казах ли ви, че познава — усмихва се доволно дамата.
— А аз казах ли ви, че при мене нещата са по-сложни? — възразява дебелият. — Трябваше да добавите и нещо италианско като подправка, за да бъде отговорът ви точен.
— Не ставайте дребнав — протестира Мод. — Албер позна.
— Съвсем не съм дребнав — протестира на свой ред Франк. — За мене италианската подправка е много важна.
Да, италианската подправка. Но също и аспержите. Приключили с прозата на главното блюдо, двамата минават към лириката на аспержите, а аз — към следващата цигара. Времето на обедната почивка отдавна е изтекло. Посетителите в заведението са оредели. Пооредяла е и уличната навалица. През широките прозорци на ресторанта се виждат витрините на насрещните магазини, чиито мъждиви неонови фирми отчаяно се състезават със слънчевата светлина.
— Вие навярно разсъждавате по това как тъй един човек може да бъде създаден от трима родители — опитва се Мод да съживи разговора.
— Защо? — избъбрям. — Игрите на природата…
— Никакви игри! — прекъсва ме Франк. — Всичко е много сериозно. Моята участ, драги, нагледно илюстрира как големите процеси на световната лудост се отразяват върху дребните ни човешки съдби.
— Не се съмнявам — казвам, за да го успокоя.
— Моята майка бе италианка, а баща ми — немец, и раждането ми беше резултат на политическата ос Рим-Берлин, а бащината ми смърт — резултат на счупването на оста в битката с болшевиките, а следващият брак на майка ми — резултат от идването на американците.
— Добре все пак, че майка ви не се е омъжила за руснак — подхвърля Мод.
— Разположението на фронтовете е изключвало подобна опасност — забелязва Франк. — Но както се развиват събитията, нищо чудно, ако вашата дъщеря или дори вие самата се омъжите за китаец.
— Мисля вече ви казах, Франк, че тия ваши шеги…
— Никакви шеги, скъпа, никакви шеги. Някой ден може би наистина ще се наложи да избираме между китайците и руснаците…
Сервитьорката наново е донесла картата, тъй че вместо между китайците и руснаците двамата се залавят да избират между мелбата с праскови и някакъв сложен сладолед с ананаси.