Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Сградата изглежда необитаема, поне додето Мод не натиска звънеца. Отвътре веднага се чува лек шум, резето на вратата изскърцва и на прага се показва Сеймур. Виждам го само като неясен силует на фона на тъмния вход, но тоя човек и в тунел да го срещна, пак ще го разпозная.
— Влизайте.
Едва когато изпълняваме нареждането, стопанинът натиска електрическия бутон. Тесен неприветлив коридор, осветен от мъждива гола крушка. Сеймур ни въвежда в някаква стая с малко по-приличен вид. Диван и кресла, тапицирани в сиво поизтрито кадифе. Прозорците са затулени от също такива кадифени завеси. Помещението е пропито от миризма на застоял цигарен дим. Демодираният полилей със зелен абажур изпълва стаята с болнава светлина.
Тия двамата, изглежда, се разбират без думи. Само при един поглед на Сеймур жената изважда от шкафа бутилка уиски, шише минерална вода и чаши, сетне напуска стаята.
— Колко? — пита домакинът, като се готви да ми налее.
— Колкото ще е нужно за разговора.
— За разговора ще стигнат два пръста, а може да не стигнат и две бутилки. Това зависи от вас, Майкъл.
— Щом зависи от мен, сипете два пръста.
Той налива по четвърт чаша на двама ни, сетне добавя на себе си сода, отпива и пали цигара. Следвам машинално примера му. Пуша и чакам.
Сеймур се е изправил до стената, облепена с излинели сребристи тапети, хванал с една ръка чашата, а с друга — цигарата. Високата фигура в безупречен сив костюм хвърля тъмна сянка върху тапета. В светлината на лампата лицето изглежда зеленикаво и уморено. То добива някакъв мрачен израз, когато американецът по стар навик захапва цигарата и примижава от дима.
— Нямате късмет, Майкъл — произнася най-после домакинът.
— Разбрах го, още щом ви срещнах.
— Нищо не сте разбрали. Това, че срещнахте мене, беше последният ви хубав шанс. Защото, ако бяхте срещнали не мене, а Еванс или Уорнър, или Бентън, или някой друг от тоя род, съдбата ви щеше да е съвсем друга.
И понеже мълча, Сеймур повтаря:
— Еванс, Уорнър, Бентън… Помните ги, нали?
Има си хас да не ги помня.
— А защо е нужно да ги срещам? Аз отдавна съм вън от тия среди, Уйлям, и отдавна работя в търговията.
— Знам, знам. Вие и по-рано сте работели в търговията, което само ви е помагало за другата работа. Но да приемем, че работите в търговията и дори че сте чист белгиец. Това ще е неудобно и за двама ни. Обаче даже да сте ескимос, вие имате минало, и някои хора не са склонни да ви го простят. Например мистър Томас. Вярвам, че не сте забравили Томас.
Името е подхвърлено сякаш напосоки, но аз зная, че не е напосоки.
— Вие не казвате нищо за Томас — настоява американецът.
— Не познавам Томас. Нито той ме познава. Предполагам, че тъкмо това искахте да чуете.
— И дори нямате представа кой е и как изглежда… — подсказва ми Сеймур.
— Откровено казано, невежеството ми не стига дотам. Но сведенията ми са получени от снимки и писмени справки.
— А нима не допускате, че и Томас може да ви е проучвал по снимки и писмени справки?
— Убеден съм, че Томас изобщо не подозира съществуването ми.
Сеймур отпива глътка, сетне ми отправя хладния си поглед и забелязва:
— В такъв случай не е чудно и да ви потръгне. Лошата карта не може да тече до безкрайност.
— Виждам, че споделяте мнението на секретарката си. Тъкмо днес разговаряхме е нея за обратите на съдбата.
— Обсъждате с Мод проблемите на битието? — вдига вежди Сеймур. — Завиждам ви, Майкъл. Вие наистина владеете таланта да разговаряте с всекиго за всичко.
— Каква полза, щом нямам късмет. Макар да не разбрах точно в какво и защо.
— Ако имахте късмет, задачата ви щеше вече да е приключена и в тоя час навярно щяхте да се движите нейде между Залцбург и Виена — пояснява Сеймур, като бегло поглежда часовника си.
— Ако имах късмет, щях да попадна на човек, който държи на обещанията си. Вие казахте „няколко дни“…
— Според моя план беше точно така. Но нали знаете, понякога плановете… Този тип се оказа невероятно подозрителен.
— Кой тип?
— Да, невероятно подозрителен — повтаря американецът, сякаш не е чул въпроса ми.
— Влизам ви в положението — кимам. — Но какво очаквате от мене?
— Същото. Програмата остава без изменение, ако не броим времетраенето.
— За какво ви е да го броите. То засяга само мене.
— Съжалявам, Майкъл, обаче трябва да доведем докрай играта. А вие сте най-силният ми коз.
— Тази комарджийска терминология не ми говори нищо — казвам, като смачквам угарката в чинията, служеща за пепелник. — Искате да ви сътруднича, а ме държите в пълен мрак.
— Правил съм го във ваш интерес. Защо трябва да знаете неща, които не ви интересуват. Но сега обстановката се измени, тъй че ще се наложи да ви посветя в някои подробности.
— Предполагам, че се касае за подробности без значение, щом сте решили да ми ги доверите.
— Не твърдя, че обезателно ще ви покажа всичките си карти, но ще ви запозная с тези, които участвуват във въпросното разиграване — уточнява Сеймур.
— Ваша работа — свивам рамене. — Обаче ако съм зле информиран, нищо чудно да изпълня зле и ролята си.
Американецът ми отправя бърз, остър поглед, изплюва угарката на пода, смачква я и пали нова цигара.
— Защо не пиете?
— Пестя си уискито с надежда да ми стигне до края на разговора.
Сеймур свива рамене и отпива глътка скоч.
— Нима смятате, че след като вече достатъчно познавам твърдоглавието ви, ще се реша да ви включа в една комбинация само за да я провалите?
— Да, наистина: нелепо е да правите подобно нещо. И все пак, май че го правите.
— Но защо? От глупост?