Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Само не в някое от тия кабарета, дето артистите ви тикат под носа половите си части — подхвърля Мод, като свива гнусливо пълните си устни.
— Имам една идея.
— Кажете все пак — кима скептично дамата.
— Да се приберем в хотела и да се наспим.
— Мисля, че наистина почвам да ви опознавам — промърморва жената. — Вие, въпреки привидностите, не сте лишен от здрав разум.
Прибираме се прочее в хотела, изкачваме се с асансьора на четвъртия етаж и си пожелаваме взаимно лека нощ.
Но преди да се запътим всеки към стаята си,
— Албер, нали няма да ме смятате за нахална, ако ви помоля да не напускате хотела, без да ми се обадите. Трябва да ви кажа, че Франкфурт е доста опасен град, особено нощем.
— Бъдете спокойна — отвръщам. — А ако искате да сте напълно спокойна, може да ме вземете при себе си в стаята.
— По-добре прибирайте се — произнася тя с мекия си леко назидателен глас на спикер. — Няма нищо по-укрепително от спокойния сън и самотата. Знам го от личен опит.
ТРЕТА ГЛАВА
— Трябва да ми дадете паспорта си, Албер — казва Мод на следната заран.
— За какво ви е?
— Налага се да ви продължим визата.
— Визата ми изтича чак след една седмица.
— Известно ви е, че визите се издават не тук, а в Бон, че има формалности…
— Не чухте ли какво ви казах: имам още една седмица. А Сеймур обеща всичко да приключи за няколко дни.
— Нашият общ приятел не е бог — промърморва дамата, която избягва да произнася името на шефа дори когато се движим по улицата. — А аз още по-малко съм богиня. Боговете еднички знаят бъдещия ход на събитията.
С тая жена е безсмислено да спориш. Четвърт ден вече сме с нея в този град, тъй че достатъчно съм я опознал. Тя е мека, услужлива и отстъпчива във всичко, освен в най-главното — изпълнението на плана. Онзи план, който е в главата й. Онзи план, за който все още нямам никакви данни.
При липса на данни остават догадките. Фразата „няколко дни“ може би трябва да се разбира в смисъл на няколко седмици. Било защото американецът ме е излъгал, било защото е изменил проекта си, било защото са се появили непредвидени усложнения. Така или иначе, нервниченето няма да помогне. Не знам казвал ли съм го вече, но една от моите професии е чакането. Трудна професия. И неприятна.
Когато се налага да чакаш, а не ти се чака, най-добре да си кажеш — всяко зло за добро. В случай че Шмитхаген е препратил посланието ми още на следния ден, в случай че то се е появило върху бюрото на генерала на по-следния ден и в случай че Центърът има подръка всичко необходимо, бих могъл да разчитам, че към четвъртък или петък Шмитхаген ще разполага с още един такъв дебел и твърд плик, съдържащ документи и указания, този път не за Петко Земляка, а лично за мене.
Четвъртък или петък най-рано. А днес сме вторник. Чакането ли? Готов съм да чакам до посиняване, стига на моята дама да не й дойде идеята да се преместим от Франкфурт в Дюселдорф или Бремен.
— А как ще се движа без паспорт? — питам след продължителна пауза.
— Както се движите и сега. Мисли, че паспортът не е превозно средство.
Сега се движа с два километра в час. Намираме се в квартала на големите магазини и понеже нямаме бърза работа, лениво се носим с течението на потока минувачи, зяпащи витрините. Времето на обедната почивка, на сандвича или стандартното блюдо в някой от стандартните ресторанти на Вимпи или Макдоналд, а сетне — и на малка разходка по слънчевите тротоари, додето стане един.
Ние не сме тръгнали да се разхождаме, а да купуваме някакви козметични препарати за Мод. Тя не се гримира, обаче вероятно използува разни кремове и млека за кожата си. Щом ги купува…
Бяхме прекарали предните дни според личните ми предпочитания, сиреч — всеки в стаята си, като се изключат общите излизания до тоя ресторант и до онова кафене. На два пъти при тия излизания тя се бе сблъсквала със свои познати и бе разменяла по някоя дума. Навярно случайни срещи със случайни познати, защото не чух да ми отправя очакваната фраза: познавате ли тоя човек.
А днес, малко преди обяд, ненадейно надзърна в стаята ми:
— Албер, трябва да си купя крем за лице. Ще бъдете ли така добър да ме придружите.
Тази любезна фраза по същество означаваше — тръгвай с мен. Според установения от Мод правилник за вътрешния ред, аз бях длъжен да я следвам навсякъде, освен в спалнята й.
— За какво ви е крем? — рекох просто така. — Вие имате прекрасна кожа. Ако ме накарате да ви целуна, нищо чудно и да се съглася.
— Ако една жена има хубава кожа, то е, защото акуратно се грижи за кожата си — отвърна дамата, без да дава ухо на косвеното ми предложение.
Тъй че ето ни и на пазар, и то в най-оживения час. На всичко отгоре слънцето днес е наистина лятно, а костюмът ми съвсем не е летен, и цялото удоволствие от това несъответствие е за моя сметка.
— Не е ли по-добре да отложим покупките за по-късно и да се отбием нейде да хапнем? — предлагам.
— Ще свършим и едното, и другото — казва Мод, която никога не е безучастна към темата за хапването. — Ще минем само за пет минути през Карщат. Точно зад магазина има чудесно ресторантче.
Предложението е сервирано като чиста импровизация. Но ние на нашия етаж сме малко мнителни и аз подозирам, че пазаруването е само предлог, за да бъда замъкнат именно в чудесното ресторантче зад Карщат. Подозренията прерастват в увереност, когато четвърт час по-късно, след като вече сме се настанили в заведението, до масата ни приближава нисичък червендалест мъж с бирен корем.
— А, Мод! Къде изчезнахте? — възкликва с радостна изненада непознатият.
— Все още съм налице, Френк — успокоява го дамата. — Сядайте, ако нямате друга компания. Това е хер Каре.
Оказва се, че новодошлият няма друга компания и че е много, много очарован да се запознае с хер Каре. Без да стига дотам, да твърди, че мечтата на живота му е била именно да се запознае с хер Каре, той все пак дава да се разбере, че нещата стоят почти така. Подир което, временно забравил за мене, се обръща към жената: