Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Казвам „почти“, защото малко по-късно се потропва на вратата. Отпърво — учтиво, сетне — по-настойчиво. Ставам без бързане и отварям.
— Къде ходихте, Албер? — пита почти любезно Мод, като влиза в стаята, без да обръща внимание на туй, че съм по пижама.
Не само влиза, но сяда на един стол и кръстосва крака. Предстоят обяснения.
— Бях в леглото си. Не е ли очевидно?
— Но аз три пъти ви звъних по телефона.
— Вероятно съм спал.
— А одеве чуках и на вратата.
— Вероятно не сте забелязали надписа „не ни безпокойте“.
— Този надпис е за прислугата. Аз не съм прислуга.
— Вратата не е прозрачна, за да разбера, че сте вие.
— И все пак, къде ходихте?
Тя не променя мекия си тон, обаче аз вече достатъчно съм опознал този тон, за да разбирам кога той е наистина любезен и кога само изглежда любезен.
— Вижте, Мод — казвам, като също сядам на насрещния стол. — Нищо не ми коства да заявя, че наистина съм излизал, и дори да го потвърдя пред нашия общ познат. От това единствено вие ще загубите, не ви ли е ясно?
Тя мълчи и ме гледа, но лицето й не изразява нищо освен търпеливо внимание. Що се отнася до моето внимание, то е разделено между това лице и кръстосаните крака — снажни и добре оформени, изобщо не по вкуса на такъв аристократ като Сеймур.
— Не искам да се хваля, но бих могъл доста да затрудня мисията ви с разни криеници, и то дотам, че нашият общ познат да ви оцени като съвсем неефикасна. Тъй че нека сключим едно малко споразумение — да не се злепоставяме взаимно.
— Но аз не мога да ви оставя да правите каквото си щете.
— Нямам намерение да правя нищо такова, което би затруднило общата ни работа. Въпросът е да не се притесняваме един друг.
— Нима ви притеснявам?
— Общо взето — не. Като изключим тази подробност, че заранта ме разбудихте, а сега ми пречите да да спя.
Жената продължава да ме гледа, а аз продължавам да разделям вниманието си между различните й атрибути. Ако Сеймур вече ме е представил за женкар, трябва да потвърдя атестацията му, без много да прекалявам. Тъй че погледът ми все пак спира по-дълго върху лицето, отколкото върху другите части.
Едно приятно лице с приятен ведър израз и с приятна полуусмивка, която, едва появила се, вече угасва. Зад тая приветливост на фасадата не е трудно да се отгатне скритото: дискретно проучващия поглед на кафявите очи, тръпката на бегла размисъл в красивите високи вежди, гънките на недоверие в пълните устни, леките паузи в разговора, маркиращи реакциите на предпазливост, изобщо обичайните рефлекси на професионалистка от среден тип.
Да, едно приветливо, но донейде и коварно лице, за да бъде точно характеризирано. Може би затуй някои хора държат повече на телосложенията, отколкото на физиономиите. В телосложенията няма коварство. Особено ако ги съзерцаваш в цялата им голота. В случая, естествено, аз не разчитам на подобна откровеност. Още повече че известни подробности, като едрите бедра и щедрият бюст, достатъчно ясно изпъкват и през облеклото. Вън от тия грешки на природата, които аз лично не бих драматизирал, фигурата на дамата е достатъчно добре пропорционирана. В случай че закъса, Мод спокойно би могла да си вади хляба от снимки за голите списания на Беате Узе и доктор Мюлер.
В момента закъсването едва ли я грози. Лилавата блуза, сивата пола и сивите обувки на висок ток имат оня невинно-скромен вид, от който лъха дъх на бутик, а брилянтът върху дискретния пръстен на лявата ръка изглежда истински. На лявата ръка. По-близо до сърцето. Брилянтите са винаги близо до сърцето на известни особи.
— Значи вие ми предлагате нещо като джентълменско споразумение? — произнася най-сетне с едва забележима усмивка Мод.
— Когато ме изучавате тъй съсредоточено, може и да не се усмихвате — забелязвам. — Това ви разсейва.
— Вие също ме изучавате, но аз не ви правя бележки.
— Аз само ви се любувам.
— Оставете евтините комплименти. При мене те нямат ефект.
— Преситена сте от тях.
— Едва ли. Просто не съм глупачката, за която ме взимате. Колкото до споразумението, трябва да ви кажа, че аз влизам в споразумения само с работодателите си.
— Съжалявам, че по този начин сте изтълкували думите ми.
— Извинете, ако съм сгрешила. В такъв случай можете да бъдете уверен, че и без всякакво споразумение ще се старая да не ви притеснявам.
— Отлично. Не съм желал нищо повече.
— Аз обаче желая — произнася дамата, като става. — Например една хубава вечеря. Вие с вашите лудории ми пресякохте апетита, но сега го усещам, че се връща.
— Още няма шест… — напомням.
— Нима живеете по часовник? — вдига леко вежди Мод. — Не правите такова впечатление. — И като тръгна към вратата, добавя: — Ще ме чакате долу, нали?
— Този ресторант ми се вижда прекалено тих, за да бъде италиански — позволявам си да забележа.
— Мисля, че кухнята е по-важен белег, отколкото тишината или шума — отвръща дамата. — Салатата не ви ли хареса?
— Напротив.
— Но вие не я доядохте.
— Чакам следващото.
Следващото е медальон с гъби. След като е омела огромната порция салата с маслини и риба, Мод самоотвержено се заема и с импозантния медальон. Аз се храня доста по-неохотно. Защото, додето бавно дъвча храната, по стар навик предъвквам и мислите. А те не са от най-веселите.
Посланието, предадено на Шмитхаген, бе надраскано още заранта в хотела. Съвсем къса справка за създалата се ситуация. Сега остава да чакам инструкции и канал за оттегляне. Отговорът следва да пристигне пак чрез Шмитхаген, понеже не съм в състояние да посоча друг адрес. Но кога ще пристигне този отговор и дали ще мога още веднъж да се добера до Висбаден, за да го получа — това са засега висящи въпроси.
Наливам си малко кианти. Бих налял и на дамата, ала нейната чаша е все още пълна.
— Вие не пиете — казвам.
— Рядко пия повече от чаша. И то подир ядене.
— Не пиете, не пушите…
— А защо трябва да го правя?
— Това не знам. Знам, че всички го правят.
Медальонът в чинията й вече почти е изчезнал. Остават още две-три самотни гъби за дояждане. Дамата приключва и с тях, отпива глътка вино и едва тогава отговаря:
— Ние смятаме, че щом постъпваме като всички, значи всичко е наред. Кое е наред? Щастието ни? Ами че всички тия, дето им подражаваме, са нещастни.