Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Тя избърсва устни с ленената салфетка и посяга към картата с менюто. Графата на десертите поглъща напълно вниманието й, тъй че темата за щастието отпада. Келнерът с риза на черни и бели черти и малинова папионка вече се е притекъл на помощ. След необходимите консултации Мод избира някакъв сладолед със сложно название, докато аз се задоволявам с обичайното кафе.
Сладоледът пристига — планина от лакомства и разбит каймак, инсталирана в голям кристален съд, нещо средно между чаша и фруктиера. В сравнение с тая гигантска
— Не допусках, че сте индивидуалистка — промърморвам, като паля цигара.
— О, оставете тия книжни думи — възразява меко жената, като смело загребва в своя планински масив от каймак.
Тя може би се кани да добави нещо, но сладоледът е далеч по-изкусителен от разговора, тъй че дамата се връща към разговора едва след като приключва със сладоледа. Връща се, естествено, с моя помощ:
— Чакам рецептата — подхвърлям.
— Коя рецепта?
— Тая — за щастието.
— За да чакате от мене тая рецепта, би трябвало най-първо да знаете дали съм щастлива. Какво може да ви каже за щастието един човек, ако сам не го е постигнал?
— Че кой го е постигнал? Познавате ли такива хора?
— Това е труден въпрос, Албер. И аз съм само едно служебно лице. Това не е въпрос, който се задава на служебно лице.
Не знам дали в резултат на малкото ни спречкване в хотела, или на нещо друго, обаче дамата сега е по-общителна от заранта. Измамна приветливост. Мод е напълно убедена, че съм излизал от стаята си, и кой знае как е изтълкувала постъпката ми, но тъкмо с тая постъпка съм събудил любопитството й. Заранта почти не ми обръщаше внимание. Сега ме изучава.
— Надявам се, че вече сте получили инструкции — промърморвам.
— Инструкциите са, че оставаме тук.
— Докога?
— Това не знам.
— Защо?
— Нямам представа.
— Но това е отчайващо.
— Отчайващо? Нали сам казахте, че безделието е ваше призвание.
— Не става дума за безделието, а за неизвестността.
Пренебрегвайки чашата с вино, дамата отпива глътка минерална вода, сетне отново се връща към заниманието си — да ме наблюдава, без да дава вид, че го прави.
— Почвам да ви опознавам — произнася тя, сякаш на себе си. — Вие сте от хората, дето държат на всяка цена да знаят бъдещето си. Никога не съм могла да разбера тия хора.
Ясно е, че нищо няма да откопча. А може би Мод и нищо не знае. Сеймур едва ли ще я посвещава в големите си планове. Задачите й се дават една по една, ден за ден. Малко търпение — казвам си. — Малко търпение и повече бъбрене, най-лекият начин за убиване на времето.
— Мисля, че всеки би искал да надникне в бъдещето си — забелязвам. — Включително и вие.
— За какво ми е да надниквам? В бъдещето най-често се крият лоши неща. Защо да ги научавам предварително? За да се тровя?
— За
— Не смятате ли, че ние осуетяваме най-вече дреболиите? Повечето неща, големите неща, те са извън нашата власт. Те са предварително програмирани, без някой да ни пита.
— От кого, от бога?
Дамата отново отпива глътка минерална вода. Тоя сладолед с тези захаросани плодове…
— Не мислите ли, че обстановката тук е прекалено сънна? — пита Мод, без да обърне внимание на въпроса ми.
— Не обичам шума.
— Струва ми се, че малко повече шум тонизира. А мъртвилото потиска.
Дали защото ресторантът се посещава най-вече на обед, или защото изобщо не се посещава, но освен нас едва ли има повече от дузина клиенти и те вероятно не са италианци. Една дузина италианци са в състояние да тонизират и най-просторното заведение.
— Бихме могли да сменим обстановката с нещо по-уютно — предлага Мод, като поглежда часовника си.
Жестът е невинен, предложението също е невинно, но ние на нашия етаж сме мнителни хора. Развеждането започва — помислям си. И какво като започва? Да се надяваме, че колкото по-рано почне, толкова по-рано ще свърши.
— Чувал съм, че Франкфурт бил град на нощния живот — пускам една реплика за проба.
— В наши дни нощен живот има навсякъде, където има и дневен — отвръща небрежно дамата.
— Да, но тукашният бил особено оживен — продължавам да надувам пробния си балон. — Какво пречи да надникнем.
— Нищо, освен часът — отвръща Мод. — Доколкото знам, програмите почват към единайсет. Да идем да изпием по нещо в „Глобус“, а после ще надничаме насам-натам.
„Нали не пиеш?“ — запитвам на ума си, но гласно казвам:
— Чудесна идея.
Не съм чувал за „Глобус“, нито допускам, че фигурира между забележителностите на Франкфурт. Малък, модерен и безличен бар в някаква уличка на две крачки от пешеходната зона. Зелен и розов неон, огледала, миниатюрни кресла, тапицирани с черна изкуствена кожа, плюс рафтове с бутилки и неизбежният бакърен тезгях — с това се изчерпват особеностите на обстановката. Публиката, предимно мъжка, също не е бог знае каква. Видът на клиентелата и изобилието на американски думи в шумотевицата подсказват, че повечето посетители са американски офицери в цивилно облекло.
Заведението е почти пълно. Настаняваме се край малка масичка в ъгъла зад бара, без някой да ни обърне внимание, включително и келнерът, вече достатъчно затруднен от многобройните поръчки. „Това ли е уютното ви заведение?“, бих могъл да запитам, ако държа да поставя дамата в неудобно положение.
— Какво ще пиете? — казвам, за да облекча ситуацията.
— Една кока.
Отивам до тезгяха, вземам нейната кока и моя скоч, плащам и се връщам при масата.
— Вие сте предприемчив — установява Мод.