Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Да, ситуацията съвсем не е шеговита — подхваща дебелият, след като келнерката е отпратена със съответната поръчка. — Какво мислите вие по въпроса, драги Каре?
— Аз лично се вълнувам повече от стагнацията — промърморвам.
— Позната болест — кима Франк.
— Имате предвид стагнацията?
— Не, имам предвид склонността да се вълнувате от несъществуващи неща — пояснява гостът. — Няма стагнация. Няма криза. Няма инфлация. Толкова ли е трудно да го разберете?
— Как така „няма“?
— Ами така: няма!
— Моите счетоводни книги говорят
— А защо смятате, че вашите счетоводни книги представляват библията на новите времена? На тоя свят съществуват милиони счетоводни книги и данните в тях са твърде различни. Изобщо сделките съвсем не са намалели, напротив. Също както и парите.
— А инфлацията?
— Каква инфлация? Откакто се помня, хората говорят все за инфлация. Откакто съществуват банкноти, те непрестанно се обезценяват. И все пак хората държат да имат банкноти. Ние с вас — също, нали? Няма начин заплатите да растат, а цените да седят на старото място. Това, което вие наричате инфлация, е всъщност израз на вечния стремеж у човечеството да се самонадхитри. Което съвсем не пречи на земното въртене, а може би го и стимулира. Опасността, драги Каре, е другаде…
Той прекъсва фразата, за да даде възможност на келнерката да сервира двете огромни мелби, а сетне, забравил земното въртене, насочва вниманието си към десерта.
— Май че успяхте да блеснете, Франк — забелязва по някое време Мод, като отмества празната чаша. — Албер се бои от кризата, вие — от руснаците и китайците, изобщо — всеки със страховете си.
— Не, скъпа, аз от нищо не се боя — възразява дебелият. — Надявам се, че докато китайците влязат в нашия свят, аз ще бъда вече в онзи, другия. Римската империя е агонизирала цели два века. Предполагам, че агонията на нашата ще продължи поне няколко десетилетия.
— Европейското възпитание ви е белязало зле — установява дамата. И като се обръща към мене, пояснява: — Френк е американец с европейско възпитание.
— Има нещо вярно в думите й — кима ми гостът. — На майка си дължа познанията по италиански и немски, а на баща си — възможността да приложа тия познания в Европа. Цяла вечност, откак живея тук. Изобщо загубих американския си оптимизъм, преди още да го придобия, както трябва. Знаете нали, че у нас отвъд океана глупостта се нарича оптимизъм.
— Щом вие го казвате…
— Да, да. Опиянени от легендите за славно минало и окуражени от невежеството си, нашите патриоти все още вярват, че планетата ще бъде тяхна поради единствената причина, че самите те силно желаят това.
— Има и други причини — опитва се да възрази Мод.
— Имаше! — поправя я Франк. — Вече ги няма. Времето на атомния монопол бе проспано пак от глупост, пардон, от прекален оптимизъм. Решихме, че ние единствени ще трупаме бомби, а другите само ще ни гледат, вцепенени от могъществото ни. Нещата, както е известно, се развиха другояче.
Той продължава в тоя дух още някое време, подстрекаван с къси реплики от дамата, докато аз машинално обхождам с поглед изгледа на търговската улица отвъд витрината на заведението, като се питам какъв е истинският смисъл на тази случайна
Едва при кафето в диалога между Мод и Франк прозвучават някакви по-многозначителни, макар и доста неясни тонове.
— Не ви ли попречихме, като ви обсебихме? — пита Мод. — Вие може би сте искали да седнете другаде.
— Да. Всъщност, не. Надявах се да видя тук един познат, но той не дойде.
— Много лошо от негова страна, ако ви е обещал.
— Това бе по-скоро полуобещание. Знаете, той е твърде зает. Хората, от които очаквате да получите нещо, винаги се оказват твърде заети.
— Не ви остава друго, освен да се въоръжите с търпение.
— Боя се, че търпението няма да помогне. Аз имам нюх за тия неща, скъпа.
Дамата не възразява. Тя е загубила всякакъв интерес към разговора. Франк — също. Тъй че извикваме келнерката, за да уредим сметката. Както винаги, плащам аз. Една привидност в името на добрия тон, нищо повече. Мод винаги ми възстановява сумите. Режийните разноски се поемат от мене — казва тя. Не споря по въпроса. Нямам никакво желание да финансирам чужди операции. Нито съм дотам богат. Ако стане възможно да продължа пътя си, аз също ще се нуждая от пари. Да, ако стане възможно. В случай че… Една съвсем несигурна хипотеза.
— Вие не ми дадохте паспорта си — напомня жената.
— Добре, вземете го — казвам, като й го подавам. — Но имайте предвид, че оставам без документ.
Тя не го взима, а нарежда с неизменно мекия си глас:
— Сложете го в чантата ми, ако обичате.
Сетне добавя:
— Ще си получите документа с продължена виза в най-скоро време.
Един бегъл поглед на едрите кафяви очи и един почти лиричен въпрос:
— Кажете, Албер: толкова ли е невъзможно да работим с малко повече доверие един към друг?
— „Да работим“? Но ние нищо не вършим.
— Обаче се дебнем взаимно. А това уморява.
— Скъпа моя, доверието не се постига с клетви, а с дела. Вие никога нищо не ми казвате. Аз даже и в момента не знам накъде сме полетели и какъв пожар ще гасим.
Ние наистина летим. Летим по аутобана в зеления мерцедес, а от двете страни на пътя тъмнеят борови гори и небето над нас е вече охладяло подир сиянието на залеза.
По пътя от ресторанта до хотела Мод на два пъти се бе отбивала в телефонни кабини, за да води разговори с неизвестни лица, а по-късно, подир обичайната следобедна почивка, бе дошла да ми каже, че мога да си прибирам пижамата в куфара, че сметката е уредена и че изобщо заминаваме.
— За какви пожари ми говорите, Албер? — промърморва дамата, вперила очи в летящата срещу нас лента на асфалта. — Изглежда, разговорът с Франк ви е подействувал зле. Не обичам такива спокойни истерици, които вечно разсъждават за катастрофи и агонии, макар и в бъдеще време.
— Аз пък не обичам събеседници, които никога не отговарят на въпроса ви. Не чухте ли? Попитах накъде летим.
— Към целта, Албер. Право към целта. Понякога сроковете и средствата се изменят, но целта остава същата.