Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
Сюзън метна хавлията върху мократа платформа до басейна.
— Какво? Та тя е убила татко или поне е помогнала на Солсбъри. Защо трябваше да я питаш?
— Като бивша съпруга и основна наследница тя има формалното право да разреши или откаже — обясних аз. — А може и да грешиш спрямо нея.
Още веднъж разказах за срещата си с вдовицата, но пак пропуснах пикантните подробности.
— И така — приключих аз, — двете единодушно обвинявате Солсбъри, че е отровил баща ти. Но тя не разрешава да ексхумираме тялото. Рече, да оставим всичко, както си е било, не искала повече да
— И това не ти се стори подозрително? — възкликна Сюзън с такъв глас, сякаш бях дете идиотче.
— Можеше и да ми се стори, ако не ме беше уведомила за Роджър. Сега просто не знам.
Тя ми метна познатия гневен поглед.
— Аз те уведомих за Роджър Солсбъри. А сега давам разрешение за аутопсия. Ако не я направите, ще ида при Щатския прокурор. Той може да изкара заповед или нещо такова, нали?
— Може — потвърдих аз. — Съдебно нареждане. Но след това губиш контрол над разследването. С него ще се заеме съдебният лекар. Ти, аз и Чарли оставаме вън, пред вратата. Всъщност, ако им кажеш, че сукцинилхолинът е у теб, а после открият следи от това лекарство в трупа, автоматично ставаш заподозрян номер едно.
Очите й пламнаха зад очилата.
— Тогава какво предлагаш?
Погледнах Чарли Ригс и той ме погледна. Мислехме едно и също. Завъртяхме очи към Сюзън Кориган, от чиято черна коса се стичаха локвички върху плочите. Не казахме нищо, но тя схвана.
Великите умове мислят еднакво. Понякога и със смахнатите става нещо подобно.
— Ще ни трябват някои неща — казах аз.
— Имам всичко в бараката — отвърна Чарли Ригс.
— Тази нощ ли? — попита Сюзън Кориган.
Ние кимнахме едновременно.
Потеглих към къщи да се преоблека. Черният костюм на тънки винени райета беше чудесен за съдебната зала, но никак не пасваше на новото ми призвание.
Резачката вдигаше ужасен шум. Задвижвана от малък бензинов двигател, тя се врязваше в бетонния ръб на криптата и разхвърляше прах на всички страни, а страховитата гюрултия кънтеше между мраморните стени. Отвън пред мавзолея Сюзън Кориган дебнеше да не довтаса нощният пазач.
Никак не ми се искаше да замесвам Сюзън в зловещото начинание, но единствено тя можеше да ни отведе, където трябва. На нас с Чарли просто не ни се полагаше да обикаляме посред нощ между паметниците и да търсим гробницата. Поне така твърдеше Сюзън. Едва след като пристигнахме разбрах, че и без нея нямаше да сгрешим. Изграден върху малка могилка, мавзолеят предлагаше великолепен изглед към близкото езерце, магистралата Палмето и югозападните предградия. Трябваше да го знам от самото начало. Дори и в смъртта си Филип Кориган спазваше трите закона на търговията с недвижими имоти — разположение, разположение и пак разположение.
С всичка сила натисках резачката през бетона. Фенерът в ръцете на Чарли Ригс хвърляше сенките ни по мраморния под и декоративната стена, върху която бяха изписани имената на всички търговски центрове и жилищни сгради, построени от Кориган — дори на онези, за които се водеха бурни съдебни дела.
Спрях резачката за кратка почивка.
— Тая гробница издига самодоволството до невиждани висини.
— Degustibus non est disputandum* — заяви Чарли.
[* За вкусовете не се спори лат. — Б.пр.]
— Gesundheit* — отвърнах аз.
[* Наздраве нем. — Б.пр.]
Чарли поклати глава и се навъси.
— Човешките вкусове са необясними. Както и ужасяващото ти непознаване на латинския. Не си ли научил нещо в колежа?
— Само да се пазя от ляв прав удар — признах аз.
Хванахме се отново на работа. Двайсет минути по-късно все още гледахме как сенките ни танцуват по стените, когато Чарли каза:
— Помогни ми. Капакът е готов за изместване.
Пъхнах ръце в процепа и се опитах да вдигна капака. Никакъв шанс. Сигурно тежеше към двеста и петдесет килограма. Тогава подпрях с рамо и се помъчих да го избутам настрани. Плочата плъзна с пронизително стържене, от което ме полазиха тръпки.
Изведнъж дочух меки стъпки по мраморния под. Изотзад долетя шепот:
— Как върви?
— Добре, добре — казах аз. — Следващия път се обаждай, преди да влезеш, Сюзън.
— Не му обръщай внимание — рече Чарли. — Малко се е уплашил.
Продължих да натискам, но капакът беше заял, а обувките ми се плъзгаха по мраморния под. Все едно че опитвах да си пробия път по разкаляно игрище с двама защитници на гърба. Още два сантиметра. После плочата пак заседна с онзи проклет стържещ звук, който сигурно не смущава само хора, привикнали да разбиват гробници след полунощ, докато навън вятърът свири зловещо сред паметниците.
Чарли подпря рамо до мен. Нови пет сантиметра. Сюзън се включи в борбата и капакът тръгна толкова бързо, че не успяхме да го удържим. Бетонната плоча рухна на мраморния под и се строши на хиляди късчета. Обгърна ни облак прах. Някой кихна. Надявах се да е Чарли или Сюзън. Насочих лъча на фенера навътре — в криптата. Чарли се провеси през ръба и потупа дървения ковчег.
— Добре, даже много добре — каза той. — Сух е като барут.
Погледнах Сюзън.
— Защо не ни изчакаш навън, до камионетката на Чарли?
Нямаше смисъл да гледа как вадим трупа на баща й след две години в ковчега. Тя ме изгледа така, сякаш искаше да каже, че има кураж колкото мен, а може би и много повече, но все пак излезе. Ние с Чарли отново се хванахме на работа. Забихме лост под капака на ковчега и напънахме с всичка сила. Сторихме го на тъмно, защото бяхме оставили фенера на пода. Трупът лежеше цял метър под ръба на криптата и тъй като бях по-як от Чарли, аз се заех да го измъкна.
Опрях корем в ръба и се прегънах в кръста. Посягах натам, където би трябвало да са раменете, но вместо това награбих с пълни шепи някаква каша.
— Гъх! — изпъшках аз.
— Какво става? — заинтересува се Чарли.
— Имам чувството, че съм бръкнал в каца ябълков мармалад.
— Плесен — каза Чарли. — Сигурно е лицето. Случва се и в най-сухата гробница.
Избърсах ръце, посегнах по-надолу, напипах някакви рамене и дръпнах. Чарли остави фенера, подложи найлоновия чувал и след минута двамата вече крачехме по росната трева: той — с инструментите в торба от зебло, аз — с опакован труп на рамо. Бяхме като национални герои на Трансилвания.