Шрифт:
[Kodirane UTF-8]
Пол Ливайн
Дълга целувка за сбогом
Пол Ливайи е създал героя на петдесетте години… Авторът непрекъснато поддържа напрежението и ни кара да прелистваме страница подир страница.
Юнайтед Прес Интернешънъл
Адвокатът от Маями Джейк Ласитър, „бивш футболист, бивш служебен защитник и още много други бивши неща“, защитава доктор Роджър Солсбъри, хирург и женкар, обвинен в лекарска небрежност, причинила смъртта на богатия Филип Кориган. Но дъщерята на мъртвеца настоява, че лекарят и нейната изкусителна мащеха
Може ли наистина Ласитър да защити своя клиент от обвинението в лекарска небрежност и същевременно да подготви срещу него улики за убийство?
„Нека тогаз съдебний лекар да огледа бездиханното тяло, и раненията, и ударите, и подир туй да бъде предадено тялото на земята. И ако съдебний лекар завари тялото погребано преди той да е пристигнал, то всенепременно да го изрови отново.
И нека подир прегледа съдебний лекар да разпита ближните — по злодеяние ли е погубен тоз человек или поради нещастен случай. А сетне да узнае кой е присъствал и кой е помогнал на злодеянието с подкрепа, сила, заръка, съгласие или умишлено прикриване на таквиз постъпки.“
Антъни Фицхърбърт
„Нова книга за правосъдието“, 1545 г.
Пролог
Танцьорка по масите
_Май 1980 г._
Щеше да запомни звуците — виещите сирени, стоновете на ранените — и мириса, пепелявата воня на дим, която лепнеше по косите и дрехите. Късно първата вечер той се измъкна на паркинга да подиша чист въздух и погледна забуленото в пушек небе над центъра на Маями. Чу града да пищи с пукота на горящо дърво и пластмаса, с кратките автоматични откоси, последвани от тишина, сред която сухо скърцаха гласове от полицейските радиостанции. По-късно щеше да си спомня как се подхлъзна в локва кръв върху плочките на спешното отделение.
Нямаше да напусне болницата цели седемдесет и два часа и през това време щеше да обработи повече огнестрелни рани, отколкото други лекари виждат за цял живот. Черни срещу полицаи, бели срещу черни, диво насилие в едно гето с отчайващо нелепото име Либърти Сити. Когато най-сетне стрелбата престана и пожарищата изгаснаха, над бойната зона се възцари призрачна тишина. Нито една от воюващите страни не бе капитулирала просто всички прибраха оръжията и се разотидоха.
— Задник като за снимка, а?
Роджър Солсбъри стрелна поглед към мъжа до себе си. Работник с тежки ботуши и разкопчана карирана риза. Масивни ръце, облегнати здраво на бара. В едната — пакет цигари, в другата — чаша.
— Направо в рамка да си го турнеш и да го закачиш на стената.
— Аха — измънка Солсбъри.
Не бе дошъл да говори, всъщност сам не знаеше защо е дошъл. Може би, за да се изгуби сред хората и шума на това претъпкано заведение, да бъде сам между звънтящите чаши, смеха и млечнобелите женски тела. Той отметна глава, за да огледа жената горе на подиума.
— Не тая — рече съседът и почука с якия си показалец по бара. — Оная на стъпалата до кръглия подиум. Задник като за снимка, казвам ти. Никога не съм виждал кльощаво маце с такова чудо. Ех, да ми сервират обяда на него!
Младата жена беше само по черна прашка, червен сутиен и червени обувки с висок ток. С други дрехи и в друга обстановка би приличала на гимназиална клакьорка с татко, мама и баба някъде в Канзас. Изящни кости, бледо лице с лунички около чипото носле, къса и леко къдрава червеникавокестенява коса — свежа като житна нива. Лицето беше като от абитуриентски албум; тялото разбуждаше безброй фантазии. Тънката талия подчертаваше заобления ханш, литнал нагоре от двете страни на прашката. Гърдите й бяха кръгли и тежки. В момента загряваше — изписваше по лицето си стандартна усмивка, люшкаше бедра, потропваше с острата обувчица в такт с песента на Били Джоуъл, включена малко по-силно, отколкото трябва:
Какво им е на дрехите, които съм навлякъл?
Не виждаш ли, че носиш по-широка вратовръзка?
Мий трябва да си купя вехта колосана яка.
Добре дошъл в епохата на джайва.
Сега работникът зяпаше Солсбъри, мъчеше се да го прецени що за стока е. Гледаше прическата — прекалено изискана за подобно заведение. Гладко избръснат, с блестящи бузи в два след полунощ, сякаш току-що се е наплискал с одеколон, за да дойде в тая евтина дупка, където разголените момичета пет пари не даваха дали е бръснат или не. Подранили сребърни нишки в косата, приятно лице, макар и не чак като на кинозвезда. Може да е университетски професор, реши работникът.
Солсбъри забеляза, че съседът се вглежда в ръцете му, както самият той бе сторил преди малко. Удивително, колко много могат да разкрият ръцете. Той се гордееше с тях. Широки и силни длани. Биха могли да въртят кирка, само че нямаха мазоли. След безкрайната нощ беше измил кръвта, стържейки яростно с четката, сякаш отново се готвеше за операция. Седемдесет и два часа почти без сън, само на засъхнали сандвичи от болничния бюфет, докато накрая и те свършиха. Ала той остана докрай — вечно сред първите в ортопедичното отделение. Наместваше счупени кости, вадеше от раните парчета стъкло и раздробени куршуми, успокояваше истерични роднини.
След като се изкъпа в болницата, той захвърли окървавената престилка и грабна синьото яке от шкафчето си. Сега бавно пиеше бира и се мъчеше да забрави касапницата. Можеше да се прибере у дома. Двайсет и седмо авеню най-сетне бе отворено след тридневна блокада. Но прекалено уморен, за да заспи, той се залута по непознатите улици и накрая — нейде сред нощния мрак из западните квартали — го подмами неоновият надпис „Танжер“. По-късно неведнъж щеше да се пита защо бе спрял тази нощ, какво го привлече към онова странно и заплашително място. Паркингът беше претъпкан с камионетки и раздрънкани шевролети. От външните високоговорители гърмеше оглушителна музика — пулсиращ ритъм, целящ да подмами мъжете вътре, както някога песента на сирените е тласкала древните гръцки моряци към гибелните скали. Пъстрите тръпнещи букви биеха право в целта — ГОЛИ МОМИЧЕТА 24 ЧАСА… ГОЛИ МОМИЧЕТА 24 ЧАСА… Светкаха, гаснеха и пак светкаха, обещавайки всяка секунда изобилие от гола плът.
По някое време той осъзна, че работникът му говори нещо.
— Мене ако питат, нека изгорят до основи негърските квартали, все ми е тая. Е, не бяха прави ченгетата, дето утрепаха онзи цветнокож. Излишно е било, след като вече са му турили белезниците. Ама и ония животни само чакат повод, да се развилнеят. Изгорили един нещастен кубинец в колата му, чух го по радиото.
— Опитахме се да го спасим — тихо каза Солсбъри. Съседът го огледа озадачено.
— Ами да! Лекар си. Трябваше да се сетя. Божичко, сигурно си се нагледал на ужасии. Чакай малко. Мили Боже, ето я и госпожица Задник за снимка. Двайсет долара да платиш за такова шоу, пак ще е малко!