Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
Още двадесет секунди мълчание. Един заседател се прозина. Друг въздъхна.
Съдията Реймънд Ленард откъсна очи от списъка за днешните конни надбягвания и хвърли към нас удивен поглед, сякаш току-що откриваше, че се е изгубил. Кимнах мълчаливо, за да го уверя, че в момента не се нуждаем от мъдростта, благодарение на която някога бе успял да завърши право във вечерните курсове нейде из Средния Запад. Съдията бе едър мъж на около петдесет години — плешив, кръглолик и предпочиташе да носи тога в кафяво вместо традиционното черно. Историята едва ли някога щеше да го издигне на пиедестал до съдии от ранга на Маршал
На предварителното заседание съдията бе предложил да приключваме всеки ден в два и половина. И съвсем сериозно добави, че следобед щял да се занимава с писмената работа, макар че в същото време си подготвяше бинокъла за хиподрума. На бюрото му лежеше бележка: „Жаркия, Ривера, залог 5:1, девета гонка“. Откровено казано, съдията разбираше повече от коне, отколкото от свидетелски показания.
Още тридесет секунди. Сетне кашлица, наподобяваща далечен тътен на влак в тунел, и най-сетне беловласият свидетел проговори.
— Зависи — изрече доктор Харви Уоткинс сериозно и тежко, досущ като президент, който чете послание към нацията.
Съдебните заседатели се завъртяха към мен. Разширих очи, сякаш бях готов да ревна: „Дрън-дрън“. Сетне с лукава вълча усмивчица се помъчих да измисля следващия въпрос. Много ми се искаше да заявя: „Драги мой, триста долара взимаш на час, как не ти хрумна друго, освен _зависи_? Един човек е мъртъв, обвиняват моя клиент в лекарска немарливост, а ти ще ми дрънкаш тук за някакво си _зависи_.
Вместо това обаче казах:
— Нека тогава да опитаме по друг начин. — Говорех печално и уморено като учител, който се мъчи да преподава алгебра на маймуна. — Когато един хирург извършва ламинектомия на третия и четвъртия лумбален прешлен, може ли да вижда какво върши с форцепса, или работи по усет?
— Както казах, зависи — отвърна доктор Уоткинс с подчертано достойнство.
Както повечето наемни свидетели, той умееше и оригването да превръща в сонет. На възраст беше малко под седемдесетте, със заресана назад бяла коса — бивш началник на ортопедично отделение и доста добър лекар, преди да затъне до уши в океан от «Столичная водка» с лед. Напоследък обикаляше по съдилищата и срещу прилично заплащане даваше мъдрите си преценки в дела за лекарска немарливост. Такива като него предпочитаха да се наричат «консултанти». Другите лекари ги наричаха с доста по-нецензурни епитети. Когато бях защитник по криминални дела, смятах, че клиентите ми могат да спечелят с лекота всеки шампионат на лъжците. Сега си мисля, че май само с фотофиниш може да се определи кой печели първото място — лекарите, фалшификаторите или изнудвачите.
Нямаше смисъл да се заяждам. Въздъхнах и запитах:
— От какво точно зависи?
Сега очаквах най-лошото — тоя въпрос даваше възможност за произволно тълкуване.
— Зависи от момента, за който говорим. Преди навлизането между прешлените всичко се вижда съвсем ясно.
Щом въведете форцепса, за да отстраните нуклеус пулпозус, нещата се променят. Естествено, тъй като пространството между прешлените е съвсем малко, форцепсът затруднява виждането.
— Естествено — изрекох аз с нетърпение, сякаш бях чакал този отговор, още откакто испанците са слезли по бреговете на Флорида.
— Значи от този момент нататък хирургът работи на сляпо?
Исках да чуя «да». Той знаеше, че го искам. И по-скоро би предпочел да влезе пиян-залян в операционната, отколкото да изрече заветната думичка.
— Не съм сигурен, че бих го описал точно по този начин…
— Но в този момент хирургът не вижда какво върши, нали?
Вече почти крещях в опит да изкопча нормален кратичък отговор. Хайде бе, пиянде, колкото по-бързо напуснеш свидетелското място, толкова по-скоро ще се озовеш в прохладните сенки на отсрещното заведение, за да прочистиш гърлото и грешната си душа с глътка бистра, ледена течност.
— Става дума за пространство от около половин сантиметър — отвърна докторът, без да отстъпи нито на йота и тежкият му бас отекна из залата. — Естествено, че няма добра видимост, но хирургът държи форцепса под око, за да знае докъде е навлязъл. И, разбира се, щом усети препятствие, спира движението.
— Точно това казвах и аз, докторе. Хирургът наблюдава форцепса, старае се да усети съпротива в пространството между прешлените. Тоест, работи на сляпо, нали? И вие, и доктор Солсбъри, и всеки хирург, който някога е отстранявал диск…
— Възразявам! Недоказани умозаключения. — Дан Сефало, адвокат на ищеца, бе скочил на крака и се мъчеше да загащи разпасаната си риза. Закопча третото копче на сакото във втория илик. — Ваша светлост, мистър Ласитър пак произнася речи.
Твърде недоволен, задето го откъсват от мечтанията за хиподрума, съдията Ленард отново надигна глава. Залагах три към едно, че изобщо не е чул възражението, но сто на сто щеше да го подкрепи. Предното бе отхвърлено, а съдията Ленард държеше и вълкът да е сит, и агнето да е цяло. И за да не се обърка, просто редуваше наслука решенията ту за едната, ту за другата страна — сигурно и като студент така си беше попълвал тестовете на изпит.
— Приема се — каза съдията, после ми кимна и завъртя любопитно глава към Сефало, който вече бе закопчал накриво всички копчета и стърчеше над масата на ищеца като някакъв Квазимодо с евтин костюм от полиестер.
След това съдията подаде сгънато листче на съдебната секретарка — млада жена, която изслушваше с каменно лице всички истории за убийства, скандални разводи и железопътни катастрофи. Секретарката пробута бележката на съдебния пристав, а той се измъкна през задната врата към съдийския кабинет. Там, сред застоялия дъх на вехти юридически книги, които никога не са били разгръщани, камо ли четени, щеше да предаде листчето на секретаря на съдията, който щеше да позвъни на Блинки Блитстийн и да заложи петдесет долара за Жаркия.
— Ваша светлост, нека задам въпроса по друг начин — казах аз, като че имах избор. — Докторе, навярно ще се съгласите, че форцепсът закрива пространството между прешлените, прав ли съм?
— Донякъде.
Голяма отстъпка, няма що. Какво ли му трябваше на тоя тип, за да каже да“? Доктор Уоткинс плъзна език по устните си. Хей, приятел, май ти пресъхва гърлото, а? Й очите ти са мътни, кръвясали. Бас държа, че Сефало те е настанил в „Сонеста Бийч“. Сигурно са ти поднесли в стаята бутилка от най-добрата руска водка. А може би са добавили и финландска. Да си организираш Руско-финската война в хубавия апартамент с изглед към Атлантика.