Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
— Значи познаваш мисис Кориган?
— Мелани ли? Естествено.
— Тъй значи, Мелани!
Той ме изгледа, сякаш питаше какво лошо има в това. Поради липса на отговор, аз отново се захванах с паломилята. Всъщност нямаше нищо лошо. Просто се дразнех, че не съм го научил преди процеса.
След малко се зададоха новите ни приятелки. Очите им лъщяха като прожектори, готови да изхвръкнат навън. Измънках някакво извинение на моята кандидатка, която не се разочарова особено и заби хипнотичен поглед в симпатичния доктор. Зарязах ги — двете разгонени дами и човека, който ми бе поверил кариерата си, но не казваше
На вратата спрях и се озърнах. Ресторантът вече бе пълен. Галениците на съдбата прииждаха на тумби и изстискваха лимони в мексиканската си бира — най-модното питие за момента, отлежало горе-долу толкова, колкото да заприлича на бира. Мене ако питат, на лимона мястото му е в чая и толкоз.
Жените вече бяха обсадили Роджър Солсбъри от двете страни. Смееха се и тримата. Обърнах им гръб и се помъчих да мисля за показанията на Мелани Кориган, но вместо това из главата ми все се въртяха догадки каква ли тройка ще образуват в леглото.
3
Вдовицата
— Мисис Кориган, обичате ли съпруга си?
— Обичам го. — Кратка пауза, задавено хълцане, тръпка, навлажнени очи, сетне по изящните скули бликна същински тропически порой. — По-точно, обичах го. Много.
Страхотно изпълнение. Тия неща не се изучават в гимназията. Дан Сефало продължи разпита:
— Липсва ли ви?
Отново подвеждащ въпрос, но само пълен глупак би предизвикал гнева на широката публика, прекъсвайки лигавия сериал с осведомителен бюлетин.
— Много ми липсва. Всеки ден. Толкова много неща споделяхме. Понякога чувам шума на кола по алеята и неволно си мисля: може да е Фил.
А може и да е вестникарчето. Божичко, каква мелодрама. Тя погледна към заседателите, сетне бързо извърна очи, сякаш сърцето й се късаше от спомена. От синята кожена чанта изникна дантелена кърпичка и попи сълзите по големите кафяви очи. Над свидетелския подиум надвисна облак от болка, но в цялата зала най-много страдах аз. Всеки въпрос падаше като стрела и всеки отговор ме пронизваше право в сърцето. Вдовицата изглеждаше великолепно. Гъстата червеникава коса беше отметната назад, за да разкрие страданието, изписано по безупречното й лице. И всичко това — в името на правдата плюс няколко милиончета компенсация за душевните терзания от загубената близост, утеха и радост.
— Разкажете ни за съпруга си, за покойния си съпруг, мисис Кориган. Знам, че темата е болезнена, затова кажете, ако се нуждаете от прекъсване, за да съберете сили.
Сефало протегна ръце към вдовицата и се поклони, сякаш стоеше пред кралска особа. А тя наистина приличаше на кралица с белите си ръкавици и тъмносиньото двуредно костюмче. Може би ръкавиците прикриваха факта, че вече си е сложила яркочервен лак за предстоящите обиколки из нощните клубове. Може би си струваше да я помоля да ги свали, когато дойдеше моят ред за въпроси. Или пък просто да грабна меч и да си направя харакири.
— Не знам откъде да започна — каза тя. — Няма кой знае какво за разказване.
Очевидно знаеше точно откъде да започне. Много ми се искаше да каже: „Докато жена му умираше, той чукаше половината стюардеси в града; натрупа милиони, като подкупваше областните инспектори по териториално планиране; и ако нямаше, високопоставени приятели във Вашингтон, отдавна да са го прибрали на топло, за укриване на данъци.“ Но вместо това тя продължи:
— Фил беше най-всеотдайният човек, когото съм срещала. Ако можехте да видите… ако можехте само да видите как се грижеше за болната си първа жена. — Тя се обърна към заседателите като кинозвезда пред тълпа обожатели. — Мислеше си, че завинаги е загубил способността да обича, но аз съживих нещо в душата му. А за мен той беше всичко — любовник, приятел, дори баща, какъвто никога не бях имала. И да умре тъй жестоко, в разцвета на силите си…
Хитро. Много хитро. Тъй добре разиграно, че изглеждаше напълно естествено. Ето го значи обяснението, защо двайсет и шест годишна жена си хваща мъж на петдесет и пет. От баща се нуждаела и сега го оплаква. Само прескачаше дребния факт, че шампанското гръмнало едва шест седмици след погребението на любимата първа съпруга. Но дръзнех ли да обеля и думичка за това, с мене бе свършено. Виртуозно изпълнение. Дори съдията Ленард я слушаше със затаен дъх. Тази сутрин изглеждаше в отлично настроение, докато обсъждахме календарния график на делото. И как да не е в настроение, след като жаркия му бе докарал тройна печалба — едно към десет и два пъти по едно към пет.
Когато ми предостави свидетелката за разпит, Дан Сефало се хилеше тъй злорадо, че едва не пропуснах да забележа поредните аномалии в облеклото му — ципът на панталона зееше полуотворен, а ризата беше закопчана в илиците на сакото.
Моментът изискваше гениалност. Роджър Солсбъри ме гледаше тъй, сякаш му бях последна надежда. Пристъпих към свидетелския подиум с неуверена усмивка. Все още не бях решил. Зад сълзите долавях кремъчна твърдост и много ми се искаше да я изкарам на бял свят. Но допуснех ли грешката да я докарам до истерични сълзи, заседателите щяха да ме линчуват и да спретнат обезщетение с толкова нули, че да стигне и за самолетоносач. Тя ме гледаше право в очите. Сочните устни изведнъж се свиха решително. Знаех, че има нещо гнило в цялата работа. Но моите хора не бяха успели да го открият за шест месеца и излизах пред съда съвсем бос. Не можех да рискувам.
— Ваша светлост — обърнах се аз към съдията, сякаш търсех неговото одобрение. — Смятам, че ще е непочтено да задържим мисис Кориган на подиума за обсъждане на тази болезнена тема. Защитата няма въпроси.
Отчаян и зарязан от всички, Роджър Солсбъри клюмна на стола си. Дори и в смъртните отделения рядко бях виждал такова униние.
— Много добре — каза Ленард и ме удостои с лека усмивка. — Мистър Сефало, призовете следващия свидетел.
— Ищецът приключи със свидетелите — заяви Дан Сефало, продължавайки да огрява цялата зала с идиотската си усмивка.
— Някакви предложения? — запита съдията.
Пристъпихме към него и той пусна заседателите в обедна почивка.
— Защитата настоява за прекратяване на делото — казах аз, макар че и сам не си вярвах.
— На какви основания, мистър Ласитър? — попита съдията.
— Поради липса на убедителни доказателства, първо — че операцията е довела до аневризъм на аортата, и второ — че смъртта е причинена от въпросния аневризъм.
— Отхвърля се — отсече съдията още преди Сефало да отвори уста. — Свидетелят на ищеца вече даде показания по въпроса. Какво ти става, Джейк, тия работи ги решават съдебните заседатели.