Един наивник на средна възраст

Винаги когато мисля за този черен генерал, първото, за което се сещам, е, че беше едър като планина и развит като атлет. С това съвсем не искам да кажа, че мисля непрекъснато за него, защото, ако седна да мисля за всеки такъв, животът ми трябва да протече изцяло в мислене. А понеже аз не съм професор в Харвард, от мене не се изисква да произвеждам мисли, които никога никому няма да потрябват, а да фабрикувам такива мисли, които могат да преминат в действия. И ако се случва понякога да си спомням за тоя тип, то не е за туй, че съм впечатлителен, а защото някои хора непрекъснато ме карат да се връщам

Така или иначе тоя черен генерал бе същинска грамада от едър кокал и набита мускулатура без нито грам тлъстина. И когато научих за внезапната му смърт, стори ми се за миг, че негърът-исполин се стоварва отгоре ми с цялата си тежест, и аз изпитвам същото приятно усещане, което и вие бихте изпитали, ако таванът на стаята се провали и ви затисне.

Смъртта на тоя тип бе възприета като нещо съвсем загадъчно, макар че според мене тя беше напълно естествена, не просто в смисъл че в края на краищата всички ще умрем, а понеже човек, който живее така, както живееше този тип, едва ли би могъл да разчита, че животът му ще продължи дълго. Защото сладките работи никога не траят дълго.

Лошото беше, че аз бях свързан с тоя черен генерал и дори в една или друга степен отговарях за него и следователно не можех да отмина съобщението за смъртта му в следобедния вестник по същия начин, по който отминавам информациите за годежа на госпожица Хикс с господин Игрек. Бях сигурен, че от мене ще искат подробни и изчерпателни обяснения, каквито естествено съвсем не бях в състояние да дам, тъй като в тая нещастна заран и в тоя нещастен час се намирах на около пет километра от злополуката и по-точно в собствената си квартира, и още по-точно в леглото.

Ако трябва да се огранича с това, което лично аз знам по случая, то би могло да се изрази с няколко реда. Генералът пристигна в дома ми тъкмо според уговорката: в два часа през нощта. Първото, от което се заинтересува, беше дали обещаната сума е вече на разположение. Отговорих утвърдително и се приготвих да мина към задачата. Запитах го, разбира се, най-първо за това-онова във връзка с обстановката в страната, а понеже генералът не бе от тия, които могат да изразят много нещо с малко думи, а беше бъбрив като бръснар, информацията ни отне повече от час. След това пристъпих към припомняне на задачата, нещо, което би могло да се свърши за няколко минути, тъй като бях му повтарял и цялата задача, и всяка подробност от нея десетки пъти. Но както вече казах, генералът беше атлет, сиреч силата му бе съсредоточена не толкова в главата, колкото в крайниците, така че се наложи наново да преговорим точка по точка целия урок, което отне също малко повече от час.

Останалото време до пет часа заранта премина в една съвсем идиотска работа: тоя тип се зае педантично да брои цялата донесена сума. Сто и петдесет хиляди долара в златни монети с лика на нейно величество английската кралица от едната страна и с конната фигура на свети Георги от другата — всичко туй грижливо подредено в стандартни фишеци и опаковано в здрав пакет. Това също беше нещо съвсем идиотско — да иска цялото си възнаграждение в злато, — но той още отначало беше казал, че иска именно злато и само злато и че плюе на нашите долари, като вероятно добавяше на ум, че плюе и на нас самите. И ето че тоя тип преряза с ножа си кабелчето, с което бе солидно овързан пакетът, разкъса тройния амбалаж, отвори първия фишек, преброи монетите в него и пристъпи към втория.

— Чуйте, драги — не можах да се стърпя. — Както виждате, всички фишеци са еднакви по форма и големина и следователно съдържат еднакъв брой монети от един и същ тип. Прочее, мисля, че ще ми откраднете по-малко време от съня, ако благоволите да броите не отделните монети, а целите фишеци.

— И така може… — съгласи се генералът. — Но все пак аз трябва да знам какво точно се намира във фишеците.

Въздъхнах мъченически, ала това не предизвика никакво съчувствие у черния.

— За един път ще рискувате да спите по-малко — забеляза той. — В края на краищата няма всяка нощ да получавам жълтици. Уверен съм дори, че това е първият и последен подобен случай в живота ми…

Той беше прав като Сократ, що се отнася до предчувствието, че няма да има друг подобен случай в живота си, тъй като подир половин час щеше да се превърне в грамада димящо месо. Но когато казваше, че това е пръв случай, лъжеше най-безсрамно, защото аз самият неведнъж вече му бях връчвал известни суми, макар и не във формата на жълтици и не в такъв размер.

Прочее генералът, спокойно разположен пред бюрото ми, започна да разкъсва фишеците един по един и да изсипва монетите в купчинка, която с течение на минутите ставаше все по-голяма и по-голяма, додето и последният фишек не се преля в нея. След това тоя маниак на жълтия метал отвори чантата си, представляваща всъщност малко алуминиево куфарче, извади от нея предвидливо приготвени найлонови пликчета и започна да опакова монетите.

— Дайте да ги насипем всички в чантата — предложих. — Това не са яйца да се строшат.

— Златото е деликатно като женската плът — възрази черният. — Не бива монетите да се ожулват една от друга.

Така че трябваше да изтърпя и тая процедура. Най-сетне, точно в пет и пет заранта, тоя тип си прибра куфарчето, сбогува се и ме освободи от присъствието си. Видях бегло през прозореца как се качва в смарагдово-зеления си форд и потегля.

И с това се изчерпват всичките ми преки сведения по случая. Останалото го научих от вестниците.

Това, останалото, също не е бог знае колко много и също може да се смести в няколко реда. Като се изключат всички тия най-невероятни догадки и митове, съчинени от местната сензационна преса, налице е в действителност само един-единствен безспорен факт: същата заран смарагдовозеленият форд бе открит обгорял и превърнат в развалини в дъното на каменистата урва, над която минава шосето, извеждащо към залива. Премазан и също обгорял бе открит и трупът на генерала там, където би трябвало да се намира — на волана. По силата на една загадка обаче златото не бе открито там, където би трябвало да се намира, и, направо казано, изобщо не бе открито. За щастие, никой освен мене не знаеше, че генералът е носел със себе си това, което действително носеше. И добре, че никой не знаеше, защото една чанта злато разпалва много повече въображението на хората, отколкото и най-кървавият инцидент.

И това е всичко. Поне от моя гледна точка. Защото някои акробатически умове побързаха тутакси да свържат смъртта на генерала с една друга злополука, произлязла по силата на някакво съвпадение същата заран и може би в почти същия час немного далеч от фаталната урва, а именно в самия залив. Една моторница по неизвестни причини експлодирва на шестотин метра от брега, като заедно с нея хвъркват във въздуха и двамата й пасажери. Впоследствие пасажерите, или по-точно остатъците от тях, бяха извлечени на брега, не това с нищо не помогна за разкриване на загадката.