Един наивник на средна възраст
Шрифт:
— Това навярно е стаята с най-добрата гледка в цялото посолство — подхвърлям.
Обръщам гръб на очарователната гледка и погледът ми пада върху два рекламни календара, окачени на стената. Върху единия се мъдри снимка на играч на тенис, застинал в свърхестествен замах с ракетата. Снимката на втория календар е по-пищна по цветове и съдържание, защото представя ревю на голи бедра в Бродуей. Опияняващ парад, още повече че находчивият фотограф е обхванал в кадъра само бедрата, а е отрязал главите на танцувачките.
— Предходникът ми, изглежда, е бил любител на спорта и на чистото изкуство — промърморвам.
— Това не е кабинетът на вашия предходник. Това бе стаята на Адамс, аташето по печата. Но завчера Адамс заяви, че ако не го преместят в друга стая, ще заболее от меланхолия. И шефът му предложи помещението, което всъщност бе отредено за вас.
— Отлично — кимам. — Изглежда, тук капризите на вашия Адамс са закон.
— Той не е мой — изръмжава Бенет. — Той е на посланика. Пръв любимец на шефа… и на съдбата.
— И на съдбата?
— Ами не се ли сещате: универсалните магазини „Адамс“. „Който се облича у Адамс, той не следва модата, а върви заедно с нея“ и какво още беше там…
— Какво още? Двеста милиона годишен оборот.
— Вярно, ако не и повече…
— Преча ли? — раздава се зад гърба ми мек женски глас.
В стаята с леко почукване е влязла млада или почти млада жена с обещаваща външност. Това е вероятно Мери, бъдещата ми секретарка.
— Не пречите, но досаждате — изръмжава Бенет. — С тоя ваш навик да нахлувате като изневиделица…
— Мисля, че почуках преди да вляза — възразява хладно Мери.
— О, да, вие винаги чукате, но го правите тъй, че човек има впечатлението, че най-първо влизате, а после чукате.
— Долу вече някои посетители чакат за визите — съобщава секретарката по адрес на Бенет, все тъй хладно и без да дава ухо на заяждането му.
— А вас ви чака посланикът — добавя тя, като тоя път се обръща към мене.
— Вървете, Бенет, после ще поговорим — кимам към навъсения си помощник.
Той излиза, а Мери остава.
— Всъщност най-първо трябваше да ви се представя — сеща се жената. — Моля да ме извините, но тоя Бенет така ми действува на нервите, че загубвам посоката… Аз съм Мери Ли, вашата секретарка, поне до момента, в който си намерите друга.
— Нямам подобни проекти — успокоявам я. — И съвсем излишно е да се представяте. Мисля, че вече знам всичко за вас.
— Тая фраза звучи почти заплашително.
— Напротив. Сведенията са изцяло във ваша полза. Моят предшественик просто не намираше думи да хвали вашето трудолюбие и вашата… отзивчивост.
— Какво безсрамие!
— Съвсем не! — възразявам добродушно. — Обикновена бъбривост. Има индивиди, знаете, които обичат да споделят преживяванията си.
— И вие ли сте от тях?
— Аз съм от обратната категория. Но какво значение? Нима се дразните от хорските приказки?
— Не особено. А вие?
— Аз — никак.
— Включително и от тия, които в момента вървят по ваш адрес?
— Кои по-точно?
— А! Те са толкова много, че не съм в състояние изведнъж да ви ги изредя. Ако желаете по-пълен отчет, бих могла да ви го направя довечера у съветника.
— Защо тъкмо у съветника?
— Ами защото днес е неговият ден. Тук при нас, знаете, дните са строго разпределени между дипломатическия кадър. В понеделник пием у Адамс, във вторник у Бенет, в сряда у съветника, и така нататък… Днес сме сряда…
— А що за персона е съветникът?
— Неловко ми е да го определя…
— Забранявам ви да се чувствувате неловко пред мене — произнасям със строгостта на истински шеф.
— Нали знаете, че всяко посолство си има по един глупак. У нас тая роля не без успех се изпълнява от съветника — пояснява секретарката, като преодолява твърде бързо неловкостта си. Сетне добавя: — Но позволете да ви напомня, че посланикът ви чака.
Едва ли е нужно да споменавам, че кабинетът на посланика няма нищо общо с полутъмната стая, завещана ми от Адамс. Три високи прозореца поемат светлината от облачния ден, за да я пренесат върху разположената като в музей мебелировка, носеща вероятно името на един от тия безбройни Людвиковци или на някоя там Помпадур. Изобщо всичко тук излъхва благородство, включително и посланикът, който става при появата ми, но не благоволява да напусне бюрото си, а се обляга отгоре му с една ръка в позата на тържествен паметник.
— Ето ви и вас… — произнася той с нотка на фалшива благосклонност, когато най-сетне успявам да пребродя дългия кабинет и да се добера до масивното, обсипано с резби бюро.
Поемам вялата костелива десница, която със същата тая фалшива благосклонност се протяга към мене, и се разполагам в посоченото ми помпадурско кресло. Миг по-късно правата фигура на монумента на свой ред заема седящо положение и аудиенцията започва.
Подир неизбежните и неозначаващи нищо въпроси за това как е минало пътуването и как е здравето на жена ми, посланикът пристъпва направо към същината на проблема и по-точно прави опит да ми обясни какви ще бъдат културните ми функции в посолството и как той, шефът, очаква да се справя с тия функции.
Слушам разсеяно, като в същото време бегло проучвам фасадата на началството. Това е очевидно потомствен дипломат от добрата стара школа. Хубави побелели коси, енергично лице, напомнящо отчасти някакъв Линкълн — по-глупав от истинския — и безупречен сив костюм, на цвят също като моя, но очевидно по-скъп от моя. Що се отнася до обноските, те също са от стила на добрата стара школа: дребнаво-учтиви и заедно с това непрестанно възпиращи събеседника на съответна дистанция.
— Надявам се, че не ви отегчавам — прекъсва по едно време изложението си шефът, за да ми даде да разбера, че много добре забелязва разсеяността ми.