Един наивник на средна възраст
Шрифт:
Той снема тъмнокафявата си служебна фуражка и обърсва с ръка потта от плешивеещото вече теме. Сетне отново заговорва, в началото уморено и глухо, а после с все по-нарастващо раздразнение:
— Пет години я върша вече тая опасна работа… „Предай еди-какво си… Донеси еди-що си“… Насам-натам, насам-натам… И пет години Стария и всички като вас ме лъжат, че ще ме прехвърлят оттатък. Един-два рейса още и ще ме прехвърлят оттатък… А рейсовете си минават и въжето все повече се затяга около гръкляна ми и вече идва часът, в който ще ме пипнат, а вие си пеете вечната песен и все така отлагате, и все така ме лъжете… Само че аз наистина нямам вече сили да скачам по жаравата… Не ми останаха сили, казвам ви!
— И ще идете да направите пълни признания, за да ви смекчат присъдата… — довършвам вместо него.
— Не съм казал такова нещо… — трепва шафнерът, но от израза му личи, че ако не го е казал, положително го е мислил. — Искам да ме освободите от това бреме, нищо повече! Да си удържите обещанието, нищо повече! В края на краищата имате дипломатическа поща, работете с нея!
— Когато ни трябва дипломатическата поща, работим с нея. Когато ни трябвате вие, работим с вас. Дипломатическата поща минава твърде рядко, за ваше сведение, и изобщо това са наши въпроси, а не ваши.
— А въпросът за живота ми? И той ли не е мой въпрос?
— Да… Вие сте в пълна депресия — въздъхвам като лекар, стигнал най-сетне до нерадостната диагноза. — И нищо, разбира се, не ви грози вън от депресията. Но понеже тя сама по себе си е вече опасност и понеже ние наистина държим на думата си, това ще бъде действително последният ви рейс. Доволен ли сте?
Шафнерът мълчи и вероятно съобразява доколко може да се осланя на думите ми.
— Къде са авоарите ви?
— Авоари!… — изръмжава презрително мъжът. — Дребосъците, дето сте ми ги давали, са оставени на влог в Истанбул.
— Сега за сбогом ще получите и нещо по-едро — заявявам великодушно.
— А жена ми и децата?
— Всяко нещо — по реда си. Най-първо да уредим вашия въпрос, а после ще помислим и за семейството. Има туристически сезон, събори край границата и една дузина други начини да ги измъкнем. Но вие сам разбирате, че това не може да стане веднага.
— Без тях всичко друго е безпредметно — произнася апатично и сякаш на себе си шафнерът.
— И тъй, още с пристигането в Истанбул изтеглете парите си, приберете се във вагона и чакайте човека, който ще дойде от името на Стария да ви прехвърли на Запад.
— А семейството ми?
— Нали вече ви казах: всяко нещо — по реда си. Оставете тоя въпрос на нас.
— Не бих могъл да живея сам — произнася тихо човекът и за пръв път ме поглежда в очите. — Не бих могъл, повярвайте.
— Разбрано: вярвам ви. Но и вие ни вярвайте. Ще чакате тук, във вагона, да дойде човек от името на Стария, ясно ли е? И естествено, не се надявайте да ви осигурим там, на Запад, нещо повече от място на шафнер.
— Друго и не желая. Готов съм и метач да бъда, само да не ми лазят тия мравки по гърба. И да знам, че семейството ми е при мене…
— Чудесно! — усмихвам се ободрително. — Както виждате, ние държим на думата си. А сега можете да си тръгвате. И — внимателно!
— Мерси — избъбря глухо човекът, налага фуражката си и предпазливо се измъква в коридора.
Шафнерът едва е излязъл и в рамката на междинната врата застава Мери. Тя се е почти разсъблякла, но не е приключила напълно с тая задача, вероятно увлечена от друга, по-интересна.
— Вие, разбира се, подслушвахте — забелязвам.
— Не открих в разговора ви нищо, заслужаващо подслушване.
Не благоволявам да отговоря, а се изправям, събличам сакото си и го окачвам на закачалката, защото в купето вече е станало доста топло. Запалвам цигара и се готвя да седна отново на мястото си, когато секретарката ми напомня:
— Вие ме забравихте…
— Прощавайте — промърморвам, подавам й цигара и щраквам запалката.
Жената изхвърля по обичая си струйки дим от вирнатото си носле и ме поглежда.
— Не знам дали някога ще имате щастието да се подиграете с някой посланик, но признавам, че наистина виртуозно се гаврите с дребните хорица.
— Върша си работата — отвръщам сухо и се облягам в ъгъла до прозореца.
— Обаче я вършите с удоволствие. Като истински виртуоз.
— Струва ми се, че всеки трябва да действува така в своята област. Включително и вие.
— А додето траеше целият този разговор, не си ли помислихте, че човекът може наистина да е в опасност?
— И аз понякога се намирам в опасност, но не разигравам нервни кризи — произнасям все тъй сухо.
— Вие имате дипломатически имунитет.
— Да, пред противника. Но не пред своите.
— Изглежда, тая находка с фалшивото злато доста ви трови — сеща се Мери.
— Не познахте.
— Тогава какво ви трови? Късното угризение за убийството?
— Вече ви обясних, мисля, че никого не съм убивал. Макар че, право казано, не ви дължа подобни обяснения.
— Знам отлично, че не сте го убили със собствените си ръце. Убили сте го по другия, подлия начин.
— Вие май сте пили нещо оттатък? — подхвърлям безучастно.
— Възможно е. Обаче не съм оставила труп подире си.
Тя говори наистина по-афектирано от обикновено и в държанието й не е трудно да се долови леката възбуда от алкохола.
— Престанете с тия подмятания — произнасям, като се стремя да подтисна отегчението си.
Обтягвам се още по-удобно на кушетката, без да си дам труд да поканя дамата, и забелязвам:
— Тия ваши постоянни въпроси за това убийство… Можете ли да ми кажете какво целите с тях? И какво всъщност ви интересува в случая: генералът или аз?
— Генералът, разбира се. Вие съвсем не сте ми интересен.