Гай-джин
Шрифт:
— Ще пия за това.
— Каквото и да поиска човек, можем да му го намерим по-евтино и по-бързо. — Норбърт напълни отново чашите. — Харесвам Дом Периньон, то е по-добро от Тат — старият монах знаеше много за цвета му, за захарта в него и дали тя липсва. Както хавайската захар — добави той деликатно. — Подочувам, че ще е толкова ценна тази година, че почти ще е национално богатство за Севера или за Юга.
Дмитрий застина с чашата си, вдигната във въздуха.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, но нека си остане между нас, че „Брок и синове“ държат под ключ тазгодишната
— Ами ако се разчуе? — Дмитрий присви очи.
— Искаш ли да участваш? В нашата сделка? Използвахме сигурен агент за Щатите и за Севера и Юга, за късмет.
— В замяна на какво?
— Тост: за гибелта на Търговската къща!
Из цяла Йокохама се вдигаха тостове по повод смъртта на Кълъм и за успеха на новия тай-пан — и в заседателните зали из Далечния изток, и навсякъде, където се търгуваше с Азия. Някои от тостовете бяха за прослава, други за отмъщение; едни пиеха за успеха, други проклинаха до девето коляно всички от семейство Струан, трети се молеха за неговия успех, но всички, свързани с търговията, обсъждаха как ще им се отрази на бизнеса, ако Струан поеме Търговската къща или ако умре.
Във Френската легация Анжелик се чукна, сръбна от шампанското внимателно, чашата й бе евтина и неподходяща, както и виното.
— Да, съгласна съм, г-н Вервен.
Пиер Вервен, беше Charge d’Affairs, изморен, оплешивяващ мъж на четирийсет.
— Първият тост, госпожице, изисква втори — рече той, вдигна чашата си и се извиси над нея, — не само за успеха и за дълъг живот на новия тай-пан, но и за тай-пан — вашия бъдещ съпруг.
— La — господине! — Анжелик остави чашата си и се престори на ядосана. — Аз го споделих с вас поверително, защото съм безмерно щастлива и горда, но не бива да споменавате гласно, докато г-н Струан не го обяви публично. Трябва да ми обещаете това.
— Разбира се, разбира се — увери я Вервен. Но в главата си бе решил вече, че трябва да прати телеграма на Сьоратар на борда на флагмана, в Йедо, веднага, щом тя си тръгне. Бе повече от ясно — имаше многобройни политически отклонения и възможности, които тази връзка можеше да даде на Франция и френските интереси. „Боже мой — мислеше си той, — ако сме умни, а ние сме, ще можем да контролираме Търговската къща чрез тази млада курва, която няма нищо повече от красиво лице, великолепни гърди, закъсняла девственост и задник, обещаващ на съпруга й буйни преживявания за месец-два. Как, по дяволите, го е хванала. Ако това, което казва, е истина. Ако е…
Merde, бедният мъж трябва да е побъркан, за да реши тази лека жена без никаква зестра и със съмнително потекло да стане майка на децата му! Какъв невероятен късмет за оная противна свиня Ришо, сега той ще може да откупи своите ценни книжа.“
— Моите най-искрени поздравления, госпожице.
Вратата се залюля и се отвори; влезе прислужникът на Легацията, немного млад, пълничък китаец с ленено палто и черни панталони. Нахълта вътре, натоварен с пощата.
— Хей, господар, цялата
— Боже мой, тези отвратителни обноски са достатъчни да те побъркат! Хиляди пъти съм казвал на тоя кретен да чука! Извинете ме за момент. — Вервен бързо прегледа писмата. Две от жена му, едно от любовницата му, всичките пуснати преди два месеца и половина. „Обзалагам се, че и двете молят за пари“ — помисли си той кисело. — А, четири писма за вас, госпожице. — Много от френските жители получаваха пощата си от най-близката легация. Трите са от Париж, а едното от Хонконг.
— О, благодаря ви. — Анжелик засия, като видя, че двете бяха от Колет, едното от леля й, последното от баща й. — Толкова сме далеч от вкъщи, нали?
— Париж е светът, да, да. Добре, предполагам, че ще искате да се усамотите за малко, можете да ползвате стаята през коридора. Ако ме извините… — Вервен тръгна към натрупаното си бюро с извинителна усмивка — държавни дела.
— Разбира се, благодаря ви. И благодаря за добрите пожелания, но, моля ви, нито дума… — Анжелик излезе грациозно, като знаеше, че за часове великолепната й тайна ще стане всеобщо достояние, прошепната от ухо на ухо. „Беше ли разумно да му кажа? Мисля, че да, Малкълм ме помоли да се омъжа за него, нали?“
Вервен отвори своите писма, прегледа ги, бързо видя, че и двете го молеха за пари, но нямаше никакви други лоши новини. Премести ги настрани, за да ги дочете и им се наслади по-късно, и започна телеграмата за Сьоратар — с тайно копие до Андре Понсен, — доволен, че ще им съобщи добри новини.
— Почакай малко — измърмори той, — може би какъвто бащата, такава и дъщерята и всичко е само едно преувеличение! По-добре е да го докладва така: Преди няколко минути г-ца Анжелик ми прошепна поверително, че… После посланикът да си прави своите планове.
А Анжелик се разположи нетърпеливо в една приятна чакалня с изглед към градината. Първото писмо на Колет й поднесе щастливи новини от Париж, модата, историите и техните общи приятели, толкова бе приятно, че препускаше по листа, като знаеше, че ще го препрочита много пъти, особено довечера в удобното й легло, за да се наслади на всичко. Познаваше и обичаше Колет като сестра — в манастира бяха неразделни, споделяха си надежди, мечти и интимни неща.
Второто писмо й поднесе по-пикантни новини, свързани с нейния брак — Колет й беше връстница, и двете на осемнайсет, но бе вече омъжена от една година и имаше син.
„Бременна съм отново, скъпа ми Анжелик, съпругът ми е доволен, но аз съм малко нервна. Както знаеш, първата ми бременност не бе лека, макар че лекарят ме уверява, че ще бъда много силна. Кога ще се върнеш, не мога да те дочакам…“
Анжелик пое дълбоко дъх и погледна през прозореца, почака да премине угризението й. „Не трябва да се издаваш — повтори си тя, почти разплакана. — Дори на Колет. Бъди силна, Анжелик. Внимавай. Животът ти се промени, всичко се промени — е, да, но само малко. Не действай необмислено.“