Гай-джин
Шрифт:
На вратата се почука.
— Г-н Макфей. Мога ли да ви видя за малко? — Беше Пиеро Варгас, помощникът му.
— Един момент. — Чувстваше се малко виновен, че чете книги, сложи броя под купчината с писма, протегна се и отвори вратата.
Пиеро Варгас беше красив евроазиатец на средна възраст, от Макао, малка португалска територия на четиридесетина мили западно от Хонконг, завзета през 1552. За разлика от британците португалците смятаха Макао за родна страна, а не за колония, те насърчаваха своите заселници да се женят за китайки и приемаха децата им за португалски граждани, разрешаваха им достъп
Откакто британците дойдоха в Китай, чрез конкурс назначиха най-добрите жители на Макао за сарафи и компрадори, които при необходимост говореха английски, а също и китайски диалекти. С изключение на Търговската къща, чийто компрадор беше Гордън Чжан, незаконен син на Дърк Струан и една от любовниците му, легендарната Мей-мей.
— Да, Пиеро?!
— Съжалявам, че ви прекъснах, господине — рече Пиеро, английският му звучеше сладникаво. — Кину-сан, нашият доставчик на коприни, помоли за личен разговор с вас.
— Така ли, защо?
— Ами всъщност не е по личен проблем, а за двама купувачи, пристигнали заедно с него. Те са от Чошу.
— Е, и? — Макфей се превърна целият в слух. Почти две години се правеха опити от даймио на Чошу, феодално владение далеч на запад в пролива Шимоносеки, да въртят търговия; миналата година Главната кантора в Хонконг им бе доставила 200-тонен витлов параход с оръдия, пушки и амуниции. Плащаше се незабавно в злато и сребро, половината в аванс, половината при доставката. — Доведи ги. Не, почакай, по-добре да ги посрещна в официалната приемна.
— Добре, господине.
— Единият от тях не идва ли миналия път?
— Моля, господине?
— Младият самурай, който говореше малко английски?
— Аз не участвах в разговора, господине. Тогава заминах за Португалия.
— А, да, спомням си.
Приемната беше просторна, край дъбовата маса имаше място за четирийсет и двама души. Макфей измъкна от един от шкафовете колан с кобур и пистолетът. Закопча го около кръста си, провери дали е зареден пистолетът. Винаги го правеше, когато се срещаше със самураи — беше въоръжен, както и те.
— Въпрос на престиж — казваше той на подчинените си, — а освен това е и безопасно.
Варгас се върна с тримата мъже. Единият беше на средна възраст, вторият бе млад, а третият — около четирийсетте. Двамата бяха ниски, с груби черти и въоръжени както обикновено.
Те се поклониха учтиво, Макфей забеляза, че се вгледаха в пушката, която той нарочно бе подпрял до стола си. Отвърна на поклона им любезно.
— Охайо — рече. — Добро утро. — После — додзо — моля, — като посочи насрещните столове, останали на безопасно разстояние.
— Добро утро — отвърна без усмивка по-младият.
— А, вие говорите английски? Отлично. Моля, седнете.
— Говори — рече младежът. За кратък момент той заговори на Варгас на общия им китайски диалект; после самураите се представиха — изпращаше ги кралят на Чошу Огама.
— Аз съм Джейми Макфей, управител на „Струан и компания“ в Нипон и имам
Джейми търпеливо издържа задължителните петнайсет минути с въпроси за здравето на техния даймио, собственото им здраве, неговото здраве и това на кралицата, няколко думи за Чошу, за Англия. Чаят бе сервиран и похвален. Най-после младият самурай стигна до същността.
Варгас с огромно усилие сдържа вълнението си.
— Искат да купят хиляда пушки със задно пълнене с хиляда бронзови патрона. Трябва да им кажем цената и да им ги доставим до три месеца. Ако стане за два, ще ни платят премия от двайсет процента.
Макфей запази спокойствие, поне външно.
— Това ли е всичко, което искат да купят?
Варгас ги попита.
— Да, господине, искат хиляда патрона за пушките. И един малък по размер параход.
Макфей пресмяташе възможната огромна печалба, но си спомни разговора в Грейфорт, добре познатата враждебност на адмирала и генерала, подкрепяни от Сър Уилям относно всякаква продажба на оръжие. Спомни си различните убийства и съсечения на парчета Кентърбъри. Той самият не одобряваше продажбата на оръжия, освен ако не ставаше дума за нещо безопасно. Дали щеше да е безопасно и сега с тези хора, които обичаха да воюват?
— Моля те, кажи им, че ще им отговоря до три седмици. — Макфей видя, че приятната усмивка на по-младия изчезна от лицето му.
— Отговори… сега. Не три седмици.
— Тук нямаме пушки — започна бавно Макфей. — Трябва да пиша до Хонконг, до главната кантора, девет дни натам, девет дни обратно. Там има малко пушки със задно пълнене. Останалите са в Америка. Четири или пет месеца минимум.
— Не разбира.
Варгас преведе. После двамата самураи заговориха, а търговецът им отвръщаше някак смирено. Последваха въпроси към Варгас; отговорът бе възможно най-учтивият.
— Той казва, че са съгласни, търговецът или чиновниците от Чошу ще се върнат след двайсет и девет дни. Сделката обаче трябва да се запази в тайна.
— Разбира се. — Макфей погледна младежа. — Тайна.
— Хай. Тайна.
— Попитай го как е другият самурай, Сайто. — Макфей видя, че те се намръщиха, но не можа да прочете по лицата им нищо.
— Не го познават лично, господине.
Пак поклони и после Джейми остана сам. Потънал в мисли, свали колана и го прибра в кутията. „Ако аз не им продам пушките, Норбърт ще го направи — и къде е моралът?“
Варгас се върна много доволен.
— Отлична възможност, господине, голяма печалба.
— Да. Чудя се, какво ще кажат в главната кантора сега?
— Лесно ще го разберете, господине. Не трябва да чакате осемнайсет дни, главната квартира не е ли на горния етаж?
Макфей го загледа.
— Проклет да съм, забравих! Трудно е да мислиш за младия Малкълм като за тай-пан, който взима крайните решения. Прав си.
Чуха се бързи стъпки, вратата се отвори.
— Съжалявам, че връхлитам така — рече Нетълсмит, като пухтеше от напрежение, мърлявият му цилиндър кривеше на една страна. — Мисля, че е по-добре да го знаете, току-що казаха, че е издигнато синьо знаме на пилона в Легацията… После било спуснато и вдигнато отново, и пак спуснато на половината пилон, и останало там.