Гай-джин

Клавел Джеймс

Дъждът се засили. Бурята също. Стана му приятно, колебанието му се разсея. Топла баня, саке и чисти дрехи щяха да го сгреят и направят силен. Това, че нападението не успя, не го интересуваше. Карма.

Учителите му бяха втълпили, че враговете и предателите са навсякъде. Стъпките му бяха премерени, увери се, че не го следят, реши ей така да смени посоката, огледа се, преди да тръгне и забърза в нощта.

Щом стигна пътеката, се вцепени. Кръчмата на Четиридесетте и седем ронини и оградата край нея липсваха.

Онова, което бе останало, бе силната

миризма на изгоряло и димящата пепел. Няколко тела на мъже и жени. Някои обезглавени, други съсечени на парчета. Позна приятеля си шиши Гота по кимоното. Главата на мама-сан се търкаляше на земята с надпис върху й: „Противозаконно е да се дава подслон на престъпници и предатели.“

Официалният печат отдолу беше на Бакуфу, подписан от Нори Анджо, глава на роджу.

Обзе го гняв. „Тези отвратителни гай-джин — помисли си Хирага. — Това е тяхната грешка. Заради тях се случи. Ще си отмъстим.“

13.

Неделя, 30 септември

Малкълм Струан се събуди бавно. Сетивата му се пробуждаха. Знаеше много за душевната болка, бе загубил двамата си братя и сестра си; болката, причинена от пиянството на баща му и нарастващия му гняв; от нетърпеливите учители, от собствената му потребност да бъде съвършен, защото един ден ще стане тай-пан, и страха, че няма да се справи с това, колкото и много да се подготвяше и обучаваше, надяваше и молеше, работеше ден и нощ, всеки ден и всяка нощ от живота си — никакво истинско детство, нито юношество като на другите.

Но сега, както никога преди, трябваше да се пробуди, да потисне дълбоко физическата болка, трябваше да издържи днес, независимо от внезапните, заслепяващи го спазми, които го поваляха без предупреждение или логика.

Усещаше само туптяща болка, бе по-добре от вчера. Колко ли дни бяха изминали от случката на Токайдо? Шестнайсет. Шестнайсетият ден.

Малкълм се разбуди още повече. Наистина се чувстваше по-добре от вчера. Очите и ушите му — отворени. Стаята не му се люлееше в ранната светлина. Ясно небе, лек вятър, никаква буря.

Преди два дни бурята спря. Духаше от осем дни със силата на тайфун, после вятърът изчезна така бързо, както бе и дошъл. Флотата, която стоеше на брега край Йедо, се бе пръснала, търсейки сигурност в морето. Единствено френският флагман се бе отскубнал и прибрал невредим в Йокохама. Никой от другите не се бе върнал. Нямаше още място за безпокойство, но всички гледаха хоризонта разтревожено, надяваха се и се молеха.

По време на морските бури тук, в Йокохама, бе отнесен един търговски кораб, няколко сгради бяха повредени, много катери и рибарски лодки изчезнаха, имаше поразии из селото Йошивара, от силния вятър бяха разрушени много палатки на военния лагер, но не се стигна до никакви по-сериозни произшествия тук и в Колонията.

„Големи късметлии сме били — помисли си Струан и се съсредоточи върху основния проблем на тялото си. — Мога ли да седна?“

Опита се несръчно. „Аййиайя.“ Болката не бе толкова силна. После

се отблъсна още и ето че се изправи, подпря се на ръцете си.

Поносимо. По-добре от вчера. „Чакай малко“, наведе се напред внимателно, остана подпрян на една ръка. Все още поносимо. Внимателно отметна завивките и предпазливо се опита да извие краката си към пода. Но не можа, пронизващата го болка бе твърде силна. След секунда опита, отново неуспех.

„Няма значение. Ще пробвам по-късно.“ Малкълм се наведе леко. Когато прехвърли тежестта си към кръста и гърба, въздъхна с облекчение.

„Аййиайя!“

— Търпение, Малкълм — повтаряше Бабкот при всяка от визитите си. — Три или четири пъти на ден.

— По дяволите търпението!

— Ти наистина ще се оправиш.

— А кога ще мога да стана?

— И сега, ако искаш, макар че не те съветвам.

— Кога?

— Изчакай няколко седмици.

Той изруга отново, макар че това задържане го радваше, даваше му време да обмисли как ще се справи като тай-пан с майка си, с Анжелик, с Макфей и притискащите го търговски проблеми.

— Какво ще кажеш за пушките за Чошу? — попита го Макфей преди няколко дни. — Ще бъде огромна сделка.

— Имам идея. Остави на мен работата.

— Норбърт сигурно е подушил за тези от Чошу отдавна, а той е готов винаги да ни подбие цената.

— По дяволите Норбърт и Брок. Техните контакти не са толкова добри, колкото нашите. Дмитрий, Купър-Тилман и повечето американски търговци в Китай са на наша страна.

— С изключение на Хаваите — кисело заключи Макфей.

В последната поща преди десет дни — нямаше никакви други новини оттогава, а и пощенският кораб не се очакваше през следващата седмица — Тес Струан бе писала:

„Банка «Виктория» ни предаде. Вярвам, че те са били тайно подкрепяни от Морган Брок в Лондон с щедри акредитиви, той тайно е изкупил или подкупил всичките ни хавайски агенти, завладял е целия пазар на захар, като ни е изключил от него. По-лошо е, че не разполагам с никакво доказателство, че негова милост има тесни контакти с бунтовника президент Джеферсън Дейвис и собствениците на плантации за памук, като им е предложил цялата реколта от захар срещу памука за Англия — сделка, която ще направи Тайлър и Морган най-богатите мъже в Азия. Това не бива да се случи! Аз съм просто на края на силите си. Джейми, какво предлагаш? Дай това съобщение на сина ми с молба за спешна помощ.“

— Какво е твоето предложение, Джейми?

— Нямам никакво, Мал… Тай-пан.

— Ако сделката е сключена, това ще е краят. Кажи, можем ли да спрем памука по някакъв начин?

Макфей премигна.

— Да го отвлечем ли?

Струан отговори спокойно:

— Ако се налага. Старецът Брок щеше да го направи, правил го е в миналото. Това е единствената възможност, иначе памукът ще иде изцяло в корабите му. Второ: нашата флота трябва да пробие блокадата и после ще можем да получим всичкия памук, който ни е необходим.