Гай-джин
Шрифт:
— Съжалявам. Колко ужасно.
— Да, никой не разбира… — избухна някакъв пиянски смях и клубът се напълни изведнъж. — Ще ти кажа, че тези кретени не ги е грижа или не дават пет пари за никое от момичетата, с изключение на Кентърбъри. — Андре погледна утайката от питието си. — Ти си млад и неопетнен, тук си за година или две и, изглежда, имаш желание да се научиш, така че мисля… има толкова много неща да се учат, толкова много добри неща. — Французинът внезапно стана и си тръгна.
Това бе снощи, а сега се намираха пред вратата на Йошивара. Андре измъкна малкия си пистолет.
— Филип, въоръжен ли си?
— Не.
Андре
— Не се позволяват никакви оръжия вътре — същото е във всички Йошивари. Дори самураите трябва да оставят мечовете си. On y va! 28
Пред тях от същата страна на широката улица имаше редица от приятни малки къщички, някои за хранене или просто малки барове. Всички бяха построени от дърво с веранди, навсякъде имаше гирлянди от цветя, шум и смях, свещи и петролни лампи.
28
Да вървим! (фр.) — Б.пр.
— Огънят е голямо зло, Тайърър. Цялото това място изгоря първата година и след седмица разцъфна отново.
Къщичките имаха и свои индивидуални знаци. Някои бяха с отворени врати и плъзгащи се шоджи, прозорци с пергаментова хартия. В тях се виждаха много момичета, пищно или скромно облечени в различни по качество кимона в зависимост от положението на Къщата. Други се разхождаха, някои носеха пъстри чадърчета, трети бяха придружени от прислужнички. Те почти не обръщаха внимание на недодяланите мъже. Вътре имаше куп търговци и рояци прислужници, мъжете говореха високо на пиджин, а над цялата врява се долавяха закачките на потенциалните клиенти, повечето от които бяха добре познати и имаха свои любими места. Не се виждаха никакви японци, с изключение на охраната, прислужниците, носачите и масажистите.
— Не забравяй, че Йошивара е място за радост, удоволствие за плътта, тук също може да се хапне и пийне, не забравяй, че в Япония няма такива неща като грях, греховност. — Андре се засмя и го поведе през тълпите; малкото пияни веднага бяха изтеглени от огромни, опитни пазачи, поставени да седнат, и привлекателните прислужнички се появиха с още саке.
— Пияните са добре дошли, Филип, защото те забравят колко пари имат. И много-много не влизат в кавга с пазачите, те са фантастично добри в ръкопашния бой.
— В сравнение с нашия Пиян град това място е така дисциплинирано, сякаш регентът се разхожда в Брайтън. — Весела прислужничка хвана ръката на Тайърър и се опита да го издърпа към входа.
— Саке, хей? Тука, тука, много добро, господар…
— Айе, домо, айе… — отвърна някак притеснен Тайърър. — Не, благодаря, не — и бързо настигна Андре. — Боже мой, трябваше наистина да се махна.
— Това е работата им. — Андре зави по главната улица, после по следващата, спря пред паянтова врата в оградата и почука. Тайърър разпозна буквите върху входа, които французинът му бе написал по-рано. Къщата на трите шарана. Вратата се отвори и Тайърър пристъпи в света на чудесата.
Малки градини, петролни фенери, свещници, излъскани сиви камъни
— Bon soir, г-н Фурансу-сан — рече тя, сложи ръце на верандата и се поклони.
Андре също се поклони.
— Райко-сан, конбануа. Икага десу ка? — Добър вечер, как сте? Коре уа уташи но томодачи десу, Тайърър-сан. — Това е моят приятел, г-н Тайърър.
— А со десу ка? Тайра-сан? — Тя се поклони сериозно, Тайърър стори същото непохватно, после жената им махна да я последват.
— Казва, че Тайра е известно старо японско име. Ти си късметлия, Филип, повечето от нас тук имат прякор. Аз съм Фурансу-сан — най-близкото, което могат да намерят за французин.
Събуха си обувките, за да не изцапат чистите и скъпи татами, после седнаха несръчно, кръстосали крак върху крак в стаята, Андре Понсен обясняваше какво е токояма, беседка за специално висящи спирални орнаменти и за подредба на цветята, които се подменяха всеки ден, разведе го да оцени качеството на шоджи и дървения материал.
Донесоха саке. Прислужничката беше млада, може би на десет години, но сръчна и мълчалива. Райко наля първо на Андре, после на Тайърър, накрая на себе си. Отпи, Андре пресуши мъничката чашка и я подаде за още. Тайърър направи същото, като откри, че вкусът на затопленото вино не е неприятен, просто е никакъв. Двете чаши веднага бяха напълнени, пресушени и пак напълнени. Още подноси и още шишета.
Тайърър им загуби бройката, но скоро го обгърна приятна топлина, забрави за своята нервност, гледаше, слушаше и почти не разбираше какво си говорят другите двама, само оттук-оттам. Косата на Райко беше черна и лъскава, беше украсена с много инкрустирани гребени, лицето й бе белосано с пудра, нито грозно, нито красиво, просто различно, кимоното й — от розова коприна с втъкан зелен шаран.
— Шаран е кой, обикновено е знак за късмет — бе обяснил по-рано Андре. — Любовницата на Таунсенд Харис, куртизанката от Шимода, която Бакуфу уговорили да го развлича, се наричала Кой, но се боя, че това не й донесе никакъв късмет.
— Така ли? Какво се е случило?
— Говори се, че в началото, когато Бакуфу я одобрили; тя твърдо отказала да отиде при чужденец — нечувана дързост, не забравяй, че той е първият, на когото някога е разрешено да живее на японска земя. Помолила Бакуфу да изберат друга, да й позволят да живее спокойно, казала им, че по-скоро ще стане будистка монахиня, дори се заклела, че ще се самоубие. Но те също били непреклонни, увещавали я да им помогне да решат този проблем с гай-джин, умолявали я седмици наред да бъде съпруга и да преодолее задръжките си. Съгласила се и те й благодарили. А когато Харис си заминал, всичките Бакуфу й обърнали гръб, всичките до един: „Ах, толкова съжаляваме, но всяка жена, която е спала с чужденец, е опетнена завинаги.“