Гай-джин
Шрифт:
— Самураите от Мори.
— Но Акимото каза, че ги е видял убити.
— Навярно е бил само единият. Друг спасил ли се е?
— Акимото — той се крие в различни кръчми денем и нощем.
— Къде е сега?
Норико се намеси:
— Зает е — да изпратя ли да го повикат?
— Не. Ще се видя утре с него.
— Анджо трябва да плати с кръвта си за кръчмата — това е противно на всякакви обичаи.
— Ще плати. Също и роджу. Също и шогунът Нобусада, също и Йоши.
В своите покои високо в замъка,
Здрачът преминаваше в нощта. От външната страна бръмчаха милионите хора на Йедо. Няколко къщи както обикновено горяха. Чуваше се шум от войниците, копита по калдъръма, случаен гърлен смях се носеше нагоре заедно с пушека и миризмите от огнищата през декоративните отвори за стрелците, те още не бяха затворени заради нощния хлад.
Тук беше неговата вътрешна светая светих. Спартанска. Татами, такояма, вратата шоджи пред него, осветена, за да може да види силуета на всяка фигура отвън, а никой да не може да гледа вътре.
Пред стаята му имаше дълго преддверие с коридори, които водеха до покоите за спане, празни сега, с изключение на васалите, прислужничките и Койко, негова специална любима. Семейството му — съпругата му и двамата му синове и дъщеря, нейният съпруг и син — беше на сигурно място, в усилено охраняваната наследствена крепост, замък Драконовия зъб в планините, на двайсет ри северно. По-нататък бяха телохранителите, а следващите стаи бяха пълни с останалата охрана, всички се бяха заклели да му служат вярно.
Потопи четката в мастиленото басейнче. Изравни реда над фината оризова хартия, после написа уверено:
Мечът на дедите ми в моите ръце се извива неспокойно.Написано бе на три кратки вертикални реда с йероглифи — плътни, когато трябваше да са плътни, и леки, където лекотата трябваше да подчертае картината, която създаваха йероглифите — нямаше втора възможност да повтори, смени или поправи и най-малката грешка. Оризовата хартия попиваше мастилото веднага и то ставаше неделима част от нея, варираше от черно до сиво в зависимост от използването на четката и водата.
Йоши хладно огледа сътвореното: разположението на поемата и цялото изображение, което сенките на черната калиграфия създаваха на белия лист, формата и точността, скритата чистота на йероглифите му.
„Добре — помисли си той без суета. — Не мога да го направя по-добре — то е почти на върха на моите възможности, ако не и върхът. Ами значението на стихотворението как трябва да се тълкува? О, това е важният въпрос! Но ще постигне ли целта, която аз искам?“
Тези въпроси го подтикнаха да преразгледа шокиращото състояние на нещата тук и в Киото. Преди няколко дни пристигна съобщение, че е имало внезапна успешна победа на войските от Чошу, които бяха изгонили силите от Сацума и Тоса; през последните шест месеца те задържаха властта чрез обезпокоително
На бързо свиканата среща на Съвета настроението беше ужасно. Анджо почти се беше разпенил от гняв.
— Чошу, Сацума и Тоса! Винаги те тримата! Те са като кучета, които трябва да бъдат пребити. Без тях всичко ще бъде под контрол.
— Наистина — отвърна Йоши. — Отново ви повтарям, че трябва да заповядаме на нашите войски в Киото да потушат веднага бунта — каквото и да им струва!
— Не, трябва да чакаме, имаме недостатъчно сили там.
Тояма, старият мъж, попи прошарената си брадичка и рече:
— Съгласен съм с Йоши-доно. Войната е единственото нещо, с което трябва да обявим Огама от Чошу извън закона!
— Невъзможно е! — извика Адачи раздразнено от свое име и от името на последния старейшина. — Ние сме съгласни с Анджо, не можем да рискуваме да оскърбим всички даймио, да ги насърчим да се съберат срещу нас.
— Трябва да действаме веднага! — повтори Йоши. — Трябва да заповядаме на нашите войски да завземат „Портите“ и да потушат бунта.
— Нямаме достатъчно сили — заинати се Анджо. — Ще изчакаме. Сега не е моментът.
— Защо не се вслушаш в моя съвет? — Йоши беше толкова ядосан, че си позволи почти да го покаже. Сдържаше се с усилие, знаеше, че е бесен и че загуби ли настроението си, ще е фатална грешка — ще ги обърне всички срещу себе си. Не беше ли той най-младият, най-неопитният, но най-квалифицираният и с най-голямо влияние сред даймио, който можеше, ако пожелаеше нещо, сам сред старейшините да хвърли цялата страна в гражданска война; такава, каквато се бе водила с векове преди шогуна Торанага? Не ревнуваха ли те всичките и не злобееха ли, че бе посочен за настойник и старейшина по „молба“ на Императора, без да се консултират с тях, дето манипулираха Сина на небето? — Зная, че съм прав. Не бях ли прав за гай-джин? Прав съм и сега.
Планът, замислен така, че да отстрани гай-джин и флотата от Йедо, за да спечелят време, за да се справят със собствените си вътрешни проблеми, беше отличен успех. А изглеждаше толкова прост: „С пищна церемония и престорена скромност ще дадем на гай-джин дребен откуп, ще им предложим бъдеща среща със Съвета, която ще се забави малко или повече, или ще се проведе с подставени лица, ако е нужно, с намекване в последния момент, когато търпението им е накрая, срещата с шогуна, когато се върне, ще бъде уговорена — а това също може да се проточи, отново да се преговаря и да се бавят, и никога да не се състои или ако все пак се състои някога в бъдеще, да даде такива резултати, които те желаят.“
— Получихме малко от нужното ни време и открихме сигурен начин как да се справяме с гай-джин: като използваме тяхното нетърпение срещу тях самите, да им даваме „обещание“ и много от чорбата, но не и рибата, или пък повече или по-малко дребни късчета, от които не се нуждаем или не ги искаме. Те бяха доволни, флотата им отплава в бурята и може би е под небето. Никой не се е върнал все още.
Старият Тояма се обади:
— Боговете ни помогнаха с тази буря, отново техният божествен вятър, вятърът камикадзе; с него ни помогнаха и срещу ордите на Кублай хан преди векове. Когато ги изгоним, ще бъде същото, боговете никога няма да ни изоставят.