Голямата скука
Шрифт:
Възрастният оратор на трибуната вероятно вече е към края на речта си, защото се впуска в серия от благодарности по адрес на най-различни организации и институти, по адрес на домакините и дори по адрес на самите делегати, благоволили да почетат с присъствието си и прочие. Подир което най-сетне прозвучава и дългоочакваната заключителна фраза:
— …Обявявам международния симпозиум по социология за открит!
Докато в залата звучат възпитаните ръкопляскания на присъствуващите, в нашата редица се вмъква елегантна дама, минава край пълния господин и събаря неволно слушалката на слабия, промърморва „здравейте,
— Отдавна ли почна заседанието? — обръща се жената към мистър Хигинс.
— Не се безпокойте, нищо не сте изтървали — отговори мършавият.
В тоя миг погледът на непознатата спира върху мене и тя сякаш едва сега ме забелязва. Всъщност нейният поглед се отправя първо към надписа на ревера ми, а едва подир туй благоволява да кацне на лицето ми.
— Вие журналист ли сте? — произнася тя свойски.
— Социолог.
— Жалко. Тук всички са социолози — въздъхва дамата.
— А какви други искате да бъдат?… — изръмжава добродушно мършавият ми съсед отляво.
В това време на масата на президиума е настъпило раздвижване. Ръководителите на конгреса се съветват нещо, доближили поверително глави, додето наоколо се суетят секретарките.
— Малко търпение, господа… сега ще ви бъдат раздадени бюлетините — обръща се към аудиторията застаналият на трибуната мъж.
— Навлизаме в процедурните джунгли — обяснява съседката ми, като очевидно се обръща към мене. — Един час ще избират подпредседател, чиято роля е да не върши абсолютно нищо.
Тя ме наблюдава крадешком и аз се старая да не смущавам това й занимание с ненадейни погледи. Още повече, че що се отнася до собствените ми наблюдения, те са вече приключили. Дамата се намира в смътната възраст между 30-те и 40-те години. Чистата бяла кожа и леко вирнатото носле придават нещо младежко на това лице, което вече не е съвсем младо. Нещо младежко има и в държането на жената, контрастиращо в своята непринуденост и свобода със светската изисканост на тоалета.
— Понеже ние с вас няма да гласуваме, смятам, че бихте могли да ми предложите едно кафе — подхвърля непознатата, вероятно приключила огледа си.
— С удоволствие — кимам.
Ние ставаме и почваме да се измъкваме. Аз вървя напред ребром, за да не докосвам съседите си. Затова пък спътницата ми се движи фронтално в пълното си величие, като разбутва слабия и дебелия, мърморейки пътем „пардон, мистър Хигинс“ и „пардон, мистър Бери“.
— Дневният ред изглежда доста претрупан — казвам аз, колкото да кажа нещо, тъй като изобщо нямам понятие какъв е дневният ред.
— Какво значение? — свива заоблените си рамене жената и отпива от кафето.
— Но темите на докладите са интересни — добавям, въпреки че нямам представа и за темите.
— Какво значение? — повтаря дамата.
— Вие говорите, като че сте попаднали тук съвсем случайно.
— Познахте — отвръща тя. — Всъщност тук трябваше да пратят редактора на научния отдел, но понеже той беше болен, пратиха мене, защото и без туй бях решила да ида в Стокхолм. Изобщо вие дължите щастието да се запознаете с мене на една чиста случайност, мистър… Обаче вие не сте ми казали името си.
— Коев.
— Това е малкото ви име?
— Не, малкото е Михаил.
— А моето: Дороти.
Ние сме седнали край една масичка до остъклената стена на огромния хол, през която се вижда акуратно подстригана поляна, а по-нататък — изкуствено езеро и зад него — гъста редица дървета. В залата вероятно вече се провежда гласуването, ако не са почнали докладите, обаче моята нова позната очевидно пет пари не дава за това, какво става в залата. Тя поема една цигара от пакетчето, което й предлагам, запалва и ме поглежда изпитателно:
— Хм, интересно… За пръв път виждам българин…
— Ако това ви е интересно, елате в България. Там ги има повече.
— Новото винаги ми е интересно — продължава Дороти. — За жалост, то не може да бъде до безкрайност ново.
— На мене колко време ми давате?
— По-полека, млади човече! Вие сте твърде настъпателен! — произнася тя с умишлена театралност. След което добавя с обичайния си тон: — Не знам. Нямам никакъв опит с българите. Във всеки случай мога да ви предложа един полезен съвет…
— Слушам.
— Ако искате по-дълго да сте интересен за жени като мене, разкривайте им се малко по малко, и то не откъм лошите си страни.
— А именно?
— А именно не им говорете за доклади, за дневен ред и изобщо за социология.
— Но за какво друго бихме могли да говорим на симпозиум като тоя?
— За всичко друго освен за симпозиума. Бихте могли да кажете: „Вие имате очарователна рокля.“
— Тя е наистина очарователна… Този зелен цвят, който тъй отморява очите, както твърдят окулистите…
— Ако е за зелен цвят, гледайте ливадата навън. Или може би вие намеквате тъкмо, че ви е все едно дали гледате мене, или пейзажа през прозореца.
— Съвсем не. Пейзажът няма тия изгънати очертания, които вие имате. Дания е една ужасно равна страна.
— По-полека, млади човече! — подхваща Дороти наново театралния си тон. — Много бързо минахте от роклята към тялото.
Всъщност, ако някой от двама ни върви бързо, това не съм аз. Дамата в резеда владее умението да прескача неусетно етапите, без да дава вид, че го прави, и да създава атмосфера на близост там, дето преди половин час не е съществувало дори познанство.
— Мисля, че все пак не е зле да надзърнем в залата поне от приличие — предлагам, след като допушваме цигарите си.
— Няма да отидете далеч, ако държите много на приличието — предупреждава ме Дороти, но става.
Сетне добавя делово:
— Само помогнете ми най-първо да събера тия циклостилни материали, пръснати по масите.
— За какво ви са?
— Ами че по тях ще направя дописката си! Или вие мислите, че ще седя три дни поред в тоя хладилник, за да записвам глупостите на хикс и на игрек? Както вече казах, името ми е Дороти, а не Жана д’Арк.