Игра на богове
Шрифт:
Александър се изправи, но застина на място — бе видял пистолета в ръката на Хауптман.
Паднало насред пътя дърво забави Десан и полицаите в покрайнините на Саутхамптън. Докато се бореха да го изместят, колкото да могат да минат, Десан погледна към сивото заплашително небе.
Бяха ли закъснели вече, запита се той.
Мъжки гласове, които се караха, разбудиха Мередит. Единият беше на Александър, но другият беше непознат. Седна в края на леглото и се
— Отдавна чакам този момент. — Мъжът млъкна за кратко. Дишаше тежко и очевидно бе силно афектиран. — Седем години болка… През цялото време търсех оръжие, с което да те унищожа… Дълъг период, но си заслужаваше чакането…
— Чуйте ме, човече!
Тонът на Александър бе напрегнат. Мередит виждаше изписаната по лицето му тревога. Усети как сърцето й лудо заби.
— Каквото и да кажеш, вече няма значение — сряза го мъжът и потрепери от гняв. — Знаеш ли какво е да загубиш човека, който е смисълът на живота ти? Съмнявам се. Не вярвам някога да ти е пукало за когото и да било и едва ли си изпитвал болката, която е неизменна част от мен от онова утро в Женева.
— Знам какво изпитвате… — започна Александър.
— Не, не знаеш! — изкрещя Хауптман. — От къде може да знаеш? Ти си човек, който винаги е използвал хората за свои цели!
— Знаете за мен само онова, което сте чел — подхвърли Александър предпазливо, внимавайки да не предизвика повече враждебност.
— Знам що за човек би използвал невинна уязвима млада жена заради егоистичното си удоволствие! Що за човек е този, който довежда жена до самоубийство? — Гласът на Хауптман стана толкова остър, че Мередит неволно потрепери. — В деня, когато погребах дъщеря си, хер Киракис — продължи мъжът тихо, — дадох обет да посветя живота си да те принудя да заплатиш за греховете си. Отне ми време — повече, отколкото бе по вкуса ми, — но сега съм удовлетворен.
Александър го погледна смаяно.
— Значи вие…
Смехът на мъжа бе горчив.
— През годините натрупах достатъчно пари и власт, за да те унищожа — злорадо сподели той. — Внимателно съм подготвил краха на мощната ти империя. Именно аз, хер Киракис, уредих пожара в Монреал, но той бе само началото, както ти е добре известно.
Александър го гледаше мълчаливо.
— Хората ми… Добре си свършиха работата, нали? Те създадоха проблемите в атомната централа — продължи той тържествуващо. — Не е лесно да се подкупят вашите американски политици, но както ти сам си повтарял нееднократно, всеки си има цена. — Замълча. — Същото важи и за твоя човек в Турция.
— Кафир? — обади се Александър. — Какво общо има Кафир с това?
— Той всъщност се оказа много полезен за мен — сподели Хауптман и тънките му устни се извиха в злобна усмивка. — След като открих слабото му място, съвсем лесно го убедих да постъпи според желанията ми.
— Слабото му място ли? — попита неволно Александър.
— Кафир е страстен комарджия — обясни Хауптман високомерно. — Изненадан съм, че не си го знаел. — Изсмя се подигравателно. — Заплатих всичките му дългове и той стана моя собственост.
— Разбирам —
— Пак моите хора устроиха капан на Курт Бадрут — продължи Хауптман и се наслади на страха, появил се в очите на Александър. Нямаше представа, че той не се страхува за себе си, а за бременната си съпруга. — Щяхме да купим и твоя човек в Англия, но онази жена се натъкна на информацията, която се готвехме да използваме срещу него. Ако не бе разбрала какво става… За жалост трябваше да… загине.
— Наредил сте Каролин Грейсън да бъде убита?
Хауптман се усмихна ледено.
— Да кажем, че уредих да я сполети злополука.
Александър го погледна. Човекът срещу него бе хладнокръвен убиец. А обвиняваше Александър за смъртта на Мариан!
— А Карло Манети? — попита той предпазливо. — И това ли е ваше дело?
— Естествено — призна Хауптман без миг колебание. — Манети отлично пасваше на замислите ми. Когато се наложи да обявят компанията му за продан, всички, включително и самият Манети, бяха убедени, че ти стоиш зад това. — Замълча за минута. — Глупакът реши да се самоубие и това дойде като допълнителен бонус. Дъщеря му изля доста помия по твой адрес в пресата, нали?
— Господи, това е лудост! — възкликна Александър.
— Аз причиних всичките ти проблеми, хер Киракис — продължи Хауптман. — Фармацевтичната компания, спекулациите в пресата, че империята ти е нестабилна… Но най-големият ми удар бе, когато узнах истината за теб!
Александър го погледна смаяно, но веднага се досети, че Хауптман знае и за Елизабет, и за Йоанина.
— Следях хода на разследването на съпругата ти и реших и аз да проверя някои неща — заяви Хауптман. — Изпратих хора в Атина, в Йоанина, дори в Лос Анжелис. Именно аз, хер Киракис, изпратих на жена ти доказателството, което тя търсеше.
— Вие?
Александър изглеждаше потресен. Горе на площадката Мередит имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне.
— Мислех да изнеса данните в пресата — продължи Хауптман. — Всичко, хер Киракис! Истината за случилото се в Йоанина, истината кой си всъщност, къде се намира майка ти сега, докъде е стигнал Константин Киракис в желанието си да осигури бъдещето на империята си. Та ти дори не си истински Киракис! — Усмихна се злобно. — Но после реших, че е по-добре да продължиш да живееш, като знаеш, че още някой е посветен в истината за теб. Човек, чиято самоличност не ти е известна, но е в състояние да огласи фактите всеки момент. За жалост се наложи да променя първоначалния си план. Онзи мъж… инспекторът от Интерпол… започна да се приближава прекалено много до истината. Опасно близо.
Смени позата и Мередит видя пистолета. Бързо и тихо се върна в спалнята, за да звънне на полицията, но линията се оказа прекъсната. Огледа трескаво стаята и изведнъж се сети за пушката, която Александър държеше в дрешника на спалнята. Извади я с треперещи ръце и се помоли да е заредена. Провери я — наистина беше заредена. Върна се на площадката. Двамата още се караха. Мъжът продължаваше да държи пистолета насочен към Александър. Говореше неща, които се струваха безсмислени на Мередит. Тя тръгна да слиза бавно по стълбите. Александър, с лице към стълбището, вдигна глава и я видя.