Измамата
Шрифт:
— Е, ако никой няма повече въпроси, спираме тук. Събираме се в понеделник, 06:00, за последен брифинг преди потеглянето. Както всички знаете, много погледи са насочени към нас покрай тази задача, което означава добър шанс за нас да покажем с какво можем да допринесем към останалата дейност на компанията.
Одобрителни кимания от целия екип, никой нямаше какво да добави.
— Добре — тя се изправи и засъбира показно документите си, което беше началният сигнал за останалите да се разотиват. Ръцете и се представиха перфектно,
Трябва да е било нещо временно точно както каза докторът.
Тя извади телефона си и промени сигнала на звънене от безшумен на нормален. Екранът примигна два пъти, след което стана син. Тя измърмори нещо и натисна копчето за изключване. Случваше се за трети път тази седмица, реално трябваше да го даде да го оправят преди посещението на Блек, но ако оставеше телефона включен и не бърникаше настройките, не трябваше да има проблем. Освен това цялата вътрешна комуникация ставаше по радиото.
Когато се върна обратно в офиса, писмото лежеше на бюрото и. Тя веднага се досети за какво ставаше дума и нетърпеливо разкъса плика.
Решение относно разрешително за оръжеен лиценз на Sentry Security.
После дълъг официален текст, под който в долния десен ъгъл стоеше голям печат.
Одобрено
Yes!
Това означаваше, че вече имаха право да носят оръжие по време на служба точно както в СЕПО и че пистолетите, с които се бяха упражнявали долу на новопостроеното стрелбище, най-накрая можеха да ги последват навън.
Една тревога по-малко, и то голяма, а напрежението в гърдите във всеки случай олекна донякъде.
Въоръжението беше важно, без оръжие човек беше охранител light — само една идея над фитнес горилите, които разбутваха феновете около виповете и поп звездите. С оръжие човек беше про, специалист, който можеше да защитава себе си и охраняваното лице докрай.
В обосновката за решението не се споменаваше нищо за това защо лицензиращият орган беше променил мнението си, но това нямаше значение. Тя и без това знаеше.
Телефонът се беше свестил и тя заскролва през телефонния указател, докато намери правилното име.
„Благодаря за помощта“ — написа тя и натисна „изпрати“.
Отговорът дойде само след няколко минути.
За нищо, радвам се да ти помогна!
Успя ли да обмислиш предложението ми относно намереното?
Поздрави,
Тя тръгна да пише отговор, но се спря по средата. Естествено, беше най-добре да остави всичко на чичо Таге. Той беше способен да се погрижи за всичко, а револверът я притесняваше повече, отколкото и се искаше да признае. Същевременно чувстваше, че не е редно да се разделя с нещата, преди да е научила малко повече за миналото на баща си.
Тя изтри отговора си и го замени с едно-единствено изречение.
„Трябва ми още време да помисля!“
После
Той погледна предпазливо през пролуката на щорите. Естествено, трябваше да изчака, докато се свечери, но шведският летен сумрак нямаше да настъпи преди единайсет часа. А толкова дълго определено не можеше да чака!
Отвори внимателно скърцащата си външна врата и се заслуша в тъмното стълбище. Някъде отдолу се чуваха слаби звуци от телевизор, това беше всичко.
Направи няколко крачки на пръсти, както беше по чорапи, и долепи ухо до съседската врата. Тихо като в гроб.
За първи път от няколко дни, което логично трябваше да означава, че апартаментът беше празен.
Дори и Щази шпионите си имаха семейства, които ги чакаха у дома.
Той клекна и надникна внимателно през пощенската кутия. Тъмно, значително по-тъмно, отколкото отвън на стълбите, което означаваше, че прозорците вътре бяха покрити. Миризмата беше същата като предните пъти, когато беше проверявал. Стърготини. Явно бяха направили стабилно преустройване там вътре…
Той се изправи, направи две крачки и за всеки случай надзърна още веднъж надолу по стълбите.
После пъхна ръка под ръкава на блузата и извади малкия лост.
Мина учудващо просто.
Пъхна острия край в процепа над ключалката, удари го с длан, за да го намести, после едно-единствено здраво дръпване и pop goes the weasel!
Всъщност не беше толкова странно. За разлика от неговата собствена врата тази беше от дърво, старо дърво. Има-няма петдесет-шейсет години суша свиваха дървения материал и отваряха предостатъчно пространство между вратата и касата.
Единично не особено силно изскърцване, последвано от глух удар, когато резето изскочи.
Open Sesame!
Почти не останаха следи по вратата.
HP остана неподвижен за миг и се заслуша. Освен телевизора все още не се чуваше нищо. Нито от стълбището, нито от апартамента. Той загреба няколко малки трески с единия си чорап и ги натика до стената, за да не си личат толкова ясно върху каменния под. След това извади малко фенерче от единия си джоб, влезе в апартамента и затвори внимателно вратата след себе си, доколкото можеше.
Тук вътре миризмата на стърготини беше по-силна. Той постоя няколко секунди, бърникайки фенера.
Изведнъж в главата му изникна картина. Той и Бека пред някакъв огън, не, камина.
Пукащи дървета, хвърлящи искри над тухления под… Той ги ловеше, опитваше се да ги настигне, преди да са изгаснали. Смехът и…
Внезапната светлина, дошла от фенера, го стресна. Пич, стегни се, за бога. Memory lane трябваше да почака.
Той обходи с фенера малкото затъмнено антре. Апартаментът напомняше на неговия собствен, архитектурният план беше почти същият. Сигурно беше влизал вътре поне сто пъти, докато Козела живееше тук. Но сега мястото му се струваше странно непознато и той запристъпва внимателно напред, играейки с лъча светлина по празния под.