Измамата
Шрифт:
Веднъж.
Два пъти.
Трески и прах бликнаха от пода, гневен рикошет избръмча някъде надясно. После сух глух звук от пукащо се дърво и изведнъж цялата тежка работна маса се пречупи.
Вихрушка от прах и барутен дим го удари в лицето и той направи две крачки назад, преглъщайки няколко пъти, за да се отърве от пищящото заглъхване на ушите.
Сърцето му препускаше от адреналин, диафрагмата помпаше дробовете толкова здраво, че ребрата му скърцаха.
Fucking hell…
Той надникна внимателно към мястото, където беше стояла змията.
Yes!
Яж лайна и умри, змийско копеле!
EAT SHIT AND FUCKING DIE!!!
Вероятно беше нанесъл поне едно директно попадение с револвера, след което падналият плот на масата се беше погрижил за останалото. Но беше ли успял сър Съскащ да го ухапе?
В следващия миг болката си проправи път до главата му през притока на адреналин и той погледна ужасен надолу.
Две малки червени петна точно на свивката между стъпалото и пищяла се виждаха ясно върху десния му чорап.
Книгата за Кипър я чакаше в анонимен пакет върху килима в антрето, когато се прибра вкъщи. Вече беше успяла да я прегледа, но всъщност не беше научила много повече. Историята за контрабандата беше разгледана накратко като малък и нещастен инцидент, част от една иначе много успешна мисия. Подробностите бяха сравнително оскъдни. Точно както беше казал чичо Таге, двама млади шведски офицери не бяха издържали да гледат пасивно, докато превъзхождащите войски на едната страна разгромяваха обкръжения и зле оборудван отряд на другата.
Изглежда е било по-скоро импулсивна постъпка, отколкото политическа позиция и вероятно малкото оръжия, които се бяха опитали да прекарат, е нямало да окажат каквото и да е влияние освен върху собствената съвест на шведите. Но последствията от импулсивността им се бяха оказали драматични. Двамата офицери незабавно са били освободени и изпратени у дома с първия самолет, докато останалите от поделението са били прегрупирани в Южен Кипър далеч от горещата точка. Тя не успя да открие данни за имената на офицерите, което в интерес на истината не беше и очаквала.
Едно нещо обаче откри, и то много притеснително.
Беше малка портретна снимка на млад офицер с войнствен вид и униформа, окичена с четвъртити ордени. Подполковник Андре Пелас, твърдеше текстът под снимката. Но тя беше напълно сигурна, че това беше чичо Таге.
Никога нямаше да успее да стигне до болницата.
Вярно, болница „Сьодер“ не беше далеч, но разстоянието не беше най-големият проблем. Нямаше нито телефон, нито възможност да сигнализира.
Гърмежите наистина бяха силни, но вратата на змийчарника беше дебела, а освен това той самият беше най-близкият съсед… Коефициентите сочеха, че никой не го е чул.
Всичките му инстинкти му крещяха да се прибере. Да се втурне вътре в апартамента си
Вече му беше много зле, кракът беше почнал да се подува и той изпита известни трудности да се замъкне до всекидневната.
Трябваше да измисли нещо сега, веднага. Дори и да се доклатушкаше до стълбището, да извикаше за помощ и да заблъскаше по вратите като луд, се съмняваше, че някой от насраните малки етажни собственици щеше да посмее да отвори.
В най-добрия случай щяха да звъннат на ченгетата и когато чичко Син благоволеше да се появи, той самият вече щеше да има вдървена среща с Ригмур Мортис 40 …
Дори и ако противно на очакванията се добереше жив до болницата, далеч не беше сигурно, че в „Сьодер“ ще имат правилната противоотрова. Обикновената шведска усойница беше едно, но в района на Стокхолм едва ли често третираха ухапвания от гърмящи змии.
С други думи, каквото и да направеше, беше свършен!
40
Ригмур е женско скандинавско име; в случая препратката е към понятието rigor mortis (лат.) или трупно/следсмъртно вкочаняване. — Б.пр.
Плачът напираше в гърлото му.
Деба, деба, дебааа!
Трябваше да накара пулса си да спре да препуска, в момента сърцето му не беше нищо друго освен помпа, която разпространяваше отровата в тялото му. Ако не овладееше паниката, скоро щеше да лежи като олигавен зеленчук върху лайняния под.
Той клекна, провери през рамо, за да се увери, че вратата на змийската стая беше затворена, и пое няколко дълбоки глътки въздух.
Кракът го болеше, гаденето се увеличаваше постепенно, но поне сърцето му се поуспокои. Колко време имаше, преди да се трупяса? Пет-шест минути може би, едва ли много по-дълго…
Той вдигна глава, огледа прашния под.
Както беше установил по-рано, стъпките отиваха от входната врата право към змийчарника, на практика имаше само две изключения. Кенефа и хладилника. Щом Учителя обичаше отровни змии да обикалят свободно работната му стая, но в същото време беше човек, който произвежда сложни, изискващи търпение бомби, не беше ли логично да има backup?
Няколко спринцовки с противоотрова просто за всеки случай… А къде се съхраняваше противоотрова, Айнщайн?
Той се надигна и се олюля за миг. Десният му крак вече се беше вкочанил забележимо. Хладилникът определено беше пуснат, той чу бръмченето му, когато се приближи.
Едва когато сложи ръка на дръжката, откри напречника с катинара.
Мамка му!
Дори не опита да разтърси вратата на хладилника. Вместо това тръгна, куцайки, да вземе лоста, който по-рано беше оставил облегнат на стената в антрето.
Отровата трябваше вече да е започнала да влияе на мускулите му, защото козият крак му се стори неочаквано тежък, и той беше принуден да се напрегне значително само за да го вдигне от пода.