Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

Оупа се поколеба, все още размахвайки камшика, като поглеждаше ту Шон, ту Ян Паулус.

— Махай се оттам, изкуфял дъртак! — изкомандува жена му. Тя беше солидна като гранитна скала, блузата й бе изпълнена от гърдите, а голите й ръце бяха кафяви и дебели като на мъж. Широката периферия на шапката засенчваше лицето й, но Шон видя, че то бе розово и кръгло като пудинг, от тия лица, които се усмихват по-често, отколкото се мръщят. На седалката до нея имаше две момичета, но той нямаше време да ги разгледа. Оупа отдръпна коня си назад, за да не пречи на двамата. Ян Паулус започна да се придвижва към Шон. Шон се надигна на пръсти, приведе се малко напред, защото вече познаваше насрещната сила, гледайки на Ян, както се гледа на главното ястие при един обяд,

когато не си съвсем сигурен, дали ще можеш да сдъвчеш и преглътнеш някой голям залък.

Ян Паулус изпробва Шон с дълъг десен удар, но той извърна глава и гъстата му брада омекоти удара. Удари с лакът Ян Паулус в ребрата под вдигнатата му ръка, бурът изрева от болка и се извърна обратно.

Забравяйки скрупулите си, Оупа гледаше с нарастващ интерес. Борбата обещаваше да бъде интересна! Те си приличаха. И двамата бяха под тридесет, бързи и здраво стоящи на краката си. Изглежда, и двамата са се борили се били преди това, и то често, което можеше да се познае по това как се опипват отдалеч, пристъпват малко напред, просто за да предложат началото на борбата, а след това веднага се отдръпват назад. Този сравнително пасивен начин на борба изведнъж се промени и стана жесток. Ян Паулус скочи напред, движейки се наляво, после смени посоката, също както камшикът, когато удря. След това използува дясната ръка. Шон се мушна под нея и остана незащитен пред левия му удар, отскочи назад, но ударът разкъса бузата му под окото. Потече кръв. Ян Паулус го преследваше с настървение, като държеше ръцете си готови, търсейки открито място, за да нанесе удар. Шон се държеше, инстинктивно движеше краката си, докато временното зашеметяване от удара под окото изчезне и стане активен отново. Усещайки силата на ръцете си, той видя, че бурът го преследва и подскача на краката си, като да бяха пружини. Привидно отпусна ръце и зачака реакцията на Ян Паулус. Твърде късно Ян видя хитрия блясък в очите му и се опита да се измъкне от капана, но уви! Той бе здраво притиснат. Успя да се изскубне от Шон, но сега вече неговото лице кървеше. Борбата се водеше и между фургоните, с превъзходство, накланящо ту на едната, ту на другата страна. Вкопчваха се използуваха главите и коленете си, после юмруците си и пак всичко отново. Вкопчили се, те се търкаляха и внезапно полетяха надолу по стръмното в река Лимпопо. Бориха се и на мекия пясък, който забавяше движенията на краката и пълнеше устата. После и двамата цопнаха в един от вировете и продължиха да се бият и във водата като двойка хипопотами. Но движенията им започнаха да стават все по-бавни, докато накрая, коленичили един срещу друг и неспособни повече да се изправят на крака, те само се мъчеха да си поемат дъх.

Без да е сигурен, дали вече е тъмно, или това е въображение, предизвикано от умората, Шон наблюдаваше Ян Паулус, който започна да повръща жълта течност, издавайки ужасен звук. Шон се домъкна до края на вира, изпълзя и легна с лице на пясъка. Чуваше гласове като ехо, а светлината му се струваше, че идва фенер. Слугите му го вдигнаха, но той едва усещаше.

Светлината и гласовете потънаха в тъмнина, когато изпадна в безсъзнание.

Събуди го щипане от йод и той се опита да стане, но някакви ръце го бутнаха да легне пак.

— Леко, леко, борбата свърши. — Шон се опита да се съсредоточи, за да разбере кой говори. Над него се беше надвесило едрото розово лице на Оума. Ръцете й докосваха лицето му, а подът го пареше. Той изохка през подутите си устни.

— Разбира се, точно като мъж! — засмя се Оума. — Главата ти едва не беше откъсната в борбата, и то, без да издадеш звук, а сега едно докосване с лекарство и нищиш като бебе.

Шон опипа с език устата си от вътрешната страна, един зъб се клатеше, но другите като по чудо стояха. Опита се да вдигне ръка, за да опипа затвореното си око, но Оума я плесна леко да не пипа и продължи да работи над него.

— Браво, каква борба! — Поклати весело глава. — Ти беше добър, много добър.

Шон погледна зад нея и видя момичето. То стоеше в сянка, силует на фона на светлия брезент.

Държеше леген. Оума се обърна и потопи парче плат в него, изпирайки кръвта, преди да се заеме пак с лицето му. Фургонът се люлееше под тежестта й, а фенерът, който висеше на тавана, се клатеше, осветявайки лицето на момичето. Шон опъна краката си и мръдна малко глава, за да го разгледа по-добре.

— Стой мирно! — изкомандува Оума. Шон погледна момичето зад нея, чистата и спокойна извивка на устата и страната й. Видя събраната в кок коса, вдигната нагоре, а след това, като че ли разкайваща се, пак падаше надолу върху раменете и стигаше до кръста и на плитка, дебела колкото китката му.

— Катрин, да не искаш всеки път да се протягам до легена? Застани по-близо, момиче.

Тя пристъпи напред към светлината и погледна Шон. Засмените й очи светеха със зелен пламък. След това тя ги сведе към легена. Шон я гледаше, без да сваля поглед, да не би да пропусне момента, когато тя ще го погледне пак.

— Моя голяма мечко — заговори Оума със скрито одобрение, — открадна лагера ни, преби сина ми, а сега зяпаш дъщеря ми. Ако продължаваш така, аз самата ще трябва да избия тия дяволи от главата ти. Браво! Но ти си опасен. Катрин, я по-добре се прибери в нашия фургон и помогни на Хенриета да оправи брат ти. Остави легена, ей там, на сандъка.

Преди да излезе, Катрин го погледна. В очите й имаше тайнствени весели сенки, които правеха излишна усмивката й.

11

Шон се събуди с чувството, че нещо не е наред. Опита се да стане, но болката го скова, болка от натъртени места и незараснали рани. Изпъшка и от това го заболяха устните. И те бяха изранени. Бавно спусна крака от леглото и се надигна, за да огледа нанесените му щети. Тъмна следа от ботуша на Ян Паулус преминаваше през гърдите му. Шон опипа леко, проверявайки за счупено ребро. Сетне започна да изследва ожулването. Държеше лявата си ръка високо вдигната и се вглеждаше отблизо в разкъсаната кожа. Обели една коричка от раната, изправи се и замръзна от болката, която го преряза като с нож. Имаше скъсан раменен мускул. Започна да псува тихо, с монотонен глас. Това продължи, докато слезе бавно от фургона.

Всичките му хора го наблюдаваха, даже кучетата като че ли се разтревожиха. Шон стъпи на земята и започна да нарежда.

— Какво, за зога…?

Спря, защото усети, че устните му се пукат отново и започват да кървят.

— Какво, за бога, правите? Защо стоите като жени на бар за бира? Нямате ли работа? Хлуби, мисля, че те изпратих да търсиш следи от слонове. Кандла, къде е закуската? Мбиджейн, донеси ми леген с вода и огледалото.

Шон седна на един стол и тъжно заразглежда лицето си в огледалото.

— Ако го бяха прегазили цяло стадо биволи, щяха да нанесат по-малко щети.

— Nkosii, това е нищо в сравнение с неговото — увери го Мбиджейн.

— Зле ли е?

— Говорих с един от слугите му. Той все още не е ставал от леглото си, лежи и реве като ранен лъв. Очите му са затворени като на новородено кученце.

— Разкажи ми повече, Мбиджейн! Кажи истината… хубав бой ли беше?

Слугата клекна до стола му. Помълча малко, докато намери думи.

— Когато небесата изпращат своята войска от облаци срещу върховете на Дракенсберг с гръмотевици и копия от светкавици, това е, за да забавляват човека. Когато два мъжки слона се бият до смърт, няма по-голямо по храбростта си представление в пустинята. Не е ли така?

Шон поклати глава, очите му блестяха.

— Nkosii, чуй ме! Когато ви казвам тези неща, те са като детска игра пред вашата битка.

Слушаше хвалбите му. Мбиджейн бе истински майстор на старото словесно изкуство на Зулуленд и когато свърши, погледна към Шон. Лицето на господаря му беше щастливо. Мбиджейн се усмихна и измъкна изпод дрехата си сгъната на четири хартия.

— Един слуга от другия лагер донесе това, докато спяхте.

Шон прочете бележката. Беше написана с едри, кръгли букви, на изискан холандски език. Беше покана за вечеря.