Людмила — мечти и дела
Шрифт:
Времето, когато получаваше и усвояваше една по една книгите на Адепта, бе преминало бързо. Жадна и ненаситна за знания, тя прерови и остатъците от бащината ми библиотека — Блаватска, Ани Безант, Чарлз Летбитър. По-късно по различни пътища се появиха и авторите на сходни доктрини — Рудолф Щайнер, Пьотр Упенски, Шри Арубиндо.
— Ти вече съвсем пренебрегна съвета на Еклесиаст да не прекаляваме с четенето, — подхвърлих веднъж.
— Това е по Стария завет, — възрази тя. — В Новия липсват подобни указания.
Преднамерено
— Четеше и пишеше, четеше и пишеше…
Именно в годините, когато тя все така неуморно четеше и пишеше, един наш общ познат бе промърморил по същия повод:
— Дилетантска работа. Има учени, които жертват целия си живот, за да установят морфологията на някоя доисторическа вкаменелост. А ние благоговеем пред любители, дето напират да вместят в малките си мозъчета цялото мироздание.
Въпрос на светоотношение. Мила наистина не се интересуваше особено от вкаменелостите. Тя беше възприела диалектиката на два известни още от древността постулата:
„Светът е тайна“. И „Няма тайна, която да не е постижима“.
Оттук упорството, с което отстояваше изискването за разширение на съзнанието. Оттук и интересът към големите окултисти в стремежа им да обяснят необясненото. Третирана от някои скептици като мистичка, за да не кажа смахната, тя изпитваше респект пред научното познание като дълъг, труден, ала надежден път към постепенно проникване в Тайната. В личната си библиотека, която все по-вече обогатяваше, Мила виждаше основа на документацията, необходима за дейността на един сериозен научен институт. Този институт, обозначаван в разговорите ни с името „Рьорих“, бе един от проектите, целящи да придадат практическа стойност на призива за разширяване на съзнанието.
Само, че както е известно, прилепите ненавиждат светлината. Нелепият край на Живкова послужи като сигнал не само за зачеркване на всички нейни проекти, но и за унищожаване на всяка следа, напомняща за тях. Да разпитваш какво е станало с личната й библиотека или с ръкописите, беше колкото безполезно, толкова и опасно. Истинската Людмила трябваше да бъде зачеркната от историята, с цел да бъде заменена с бездарно сглобения уродлив партиен макет на Незабравимата.
Основните възгледи на Людмила за човешкото битие и за космическата безпределност бяха в общи линии близки до моите. Не защото аз й ги бях внушил, а защото източникът беше
Като използвам израза „в общи линии“ това подсказва, че помежду ни е имало различия, но те не бяха съществени. Когато не беше съгласна в нещо с мен, тя не се колебаеше да го изрази. Трябва да призная, че за разлика от нея, аз понякога премълчавах своите несъгласия. Пристигаше обикновено привечер, достатъчно претоварена с обичайните служебни дертове. Пристигаше с намерението да се отърси от делничната проза. Не желаех да я посрещам с възражения и несъгласия, та дори да са от философско естество.
Времето, когато тя най-вече задаваше въпроси, а аз трябваше да обяснявам това или онова, отдавна бе минало. Сега вече моята роля нерядко се свеждаше до това, да слушам и да мълча или да кимам в знак на съгласие. Успокояващо и отморяващо. Освен нас двамата към разговора често се присъединяваха и други — Соня, Александър Лилов, Светлин. Изобщо все близки хора, ако не броим Невидимия трети. Затуй Людмила си позволяваше да развива свободно някои по-деликатни теми и да нарича нещата с истинските им имена. За жалост ние не бяхме единствената аудитория, пред която тя правеше това.
Един следобед Ваньо Славков ми се обади с предложение да се видим, но по възможност насаме. Видяхме се, пихме кафе, дори запалихме по една пура, — в ония години, поради бойкота на Запада срещу кубинските пури, те се продаваха у нас на безценица.
— Искам да те помоля да поговориш с Мила, — разнесе се по някое време гласът на Ваньо през облака дим.
— За какво, по-точно?
— Сещаш се за какво. За приказките й.
— Смятам, че Мила е достатъчно съобразителна, та да е нужно да я предпазваме от самата нея.
— Толкова е съобразителна, че вече се опитва да посвещава в теософията и членове на политбюро. Онзи ден я слушах, как обяснява на Петър Младенов принципите на прераждането.
Ваньо разполагаше и с други красноречиви примери, та продължихме разговора чак до края на пурата. Разбира се, обещах да говоря с Людмила, макар да не вярвах, че това ще има ефект. Тя се осланяше на собствения си усет и не обичаше да я съветват. Затуй реших да използвам обиколен път на въздействие, когато се отби у дома няколко дни по-късно.
— Ти нали чете „Писмата“ на Елена Рьорих, дето преди няколко месеца ти ги дадох?
— Не ти, ами аз ти ги дадох.
— И вероятно помниш нейните думи за популяризацията на Учението?
— Какво имаш предвид?
— Нейните предупреждения: „Не вербувайте последователи. Не мисионерствайте. Не приканвайте.“
— Да, но какво имаш предвид? — настоя Мила. И още преди да отговоря:
— Сещам се: Ванчо ти е идвал на гости. Излишно беше да отричам.
— Ами те, цитатите, са по същия повод.