Людмила — мечти и дела
Шрифт:
— Нищо интересно. Не вярвам, че ще обогатят особено Лувъра.
— Значи сме на едно мнение, — кимна директорът.
И леко сконфузен от това, че гостът му сякаш изобщо не ме забелязва, поясни:
— Моят млад приятел има горещото желание да покаже в Париж някои образци на българското изкуство.
— Кое по-точно? Древното или социалистическото? — попита онзи, като благоволи все пак да ме погледне.
— Бих желал да почнем още от тракийското… — измърморих, тъй като бях съвсем неподготвен да излагам сериозни проекти.
— А! Тракийското!
— Именно затуй, ако е възможно…
— Всичко е възможно, господине, — прекъсна ме непознатият. — В нашия свят това е и хубавото, и лошото, че всичко е възможно.
Хвърли поглед към ръчния си часовник и рече с друг тон:
— Съжалявам, но трябва да тръгвам.
Кимна за раздяла на Сиде, отправи се към вратата, но изглежда отново се сети за съществуването ми, защото преди да излезе, подхвърли:
— Минете някой ден да ме видите. Тракийското изкуство, това е наистина добра идея…
— Познахте ли го? — запита домакинът, след като онзи си отиде.
Как можете да не го позная. Леко навъсеното лице, острият поглед и нервният тик, деформиращ от време на време чертите му — това беше прочутият Андре Малро, участник в толкова събития и обект на такива злословия, та го знаеха даже хората, които никога не бяха си дали труда да разлистят книгите му. В момента той бе по-известен от всякога, като пръв приятел на Де Гол и току-що назначен за министър на културата.
„Минете да ме видите“… Не знам дали Малро бе запомнил тази своя покана или тя му бе напомнена от добрия Сиде, но няколко дни по-късно секретарката в посолството смаяна ми съобщи, че г-н министърът на културата щял да ме приеме на следния ден в 16 часа.
Посланикът също посрещна с изненада новината. С неприятна изненада — ако трябва да бъда точен. Помълча начумерен, после отсече:
— Нека му телефонират, че и аз ще дойда.
Да се натрапваш някъде, където не са те канили, — това от гледна точка на дипломатическата етикеция бе недопустимо. Но Каменов за нищо на света не искаше да изтърве рядката възможност да изпрати в София самохвална информация за срещата си с френския министър, като придаде на събитието почти международно значение.
Малро ни прие на следния ден твърде хладно, недоволен очевидно, че е поканил един, а са довтасали двама. И за да подсети шефа ми, че няма никакво намерение да води с него обстойни междудържавни разговори, той, едва дочакал да седнем в креслата, запита сухо:
— Е, господин посланик, с какво мога да ви бъда полезен?
Вероятно Каменов си бе представял срещата по-скоро като приятна дружеска беседа, защото се оказа неподготвен за такъв пряк делови въпрос, та почна да мънка нещо в смисъл, че на Софийския университет били необходими френски учебници.
— Господин посланик, нека бъдем сериозни, — прекъсна го безцеремонно Малро и лицето му се изкриви от обичайната нервна гримаса. — Ако имате нужда от книги, ще ви пратя при секретарката
Млъкнал сконфузено, Каменов ме погледна ядовито в смисъл „какво мълчиш?“, сякаш мълчах по свое желание. Наложи се, противно на протокола сам да взема думата и да изложа в няколко изречения проекта за изложба на изкуството по нашите земи, от древността до днес.
Не стана нужда да се аргументирам подробно. Министърът и този път потвърди, че идеята е добра.
— Вашата страна, — каза, — е между тези, които почти отсъстват от културната карта на Европа. Знаете, че върху старите географски карти непознатите територии са били отбелязвани с надписа „тук има лъвове“. Не ми е известно дали в някогашна България е имало лъвове, но вие сте в правото си да покажете, че там е имало автентично изкуство.
Млъкна за малко, колкото да даде воля на поредния си нервен тик, после добави:
— Бих бил доволен, ако това стане именно в Париж. И съм готов да ви предоставя най-реномираното място — залите на Оранжерията. Но трябва да ви предупредя, че Индия също чака тези зали, за да изложи в тях шедьоврите на своята древна скулптура. Това без друго ще стане. Изкуството на Индия е световноизвестно, за разлика от вашето. Но вашето, показано тук, в Париж, ще има стойността на неочакваната находка. Готов съм да дам предимство на вашите пренебрегвани и непознати за света съкровища. От вас зависи как ще ни ги представите. И дали ще се постараете да спазите сроковете.
— Всичко ще бъде извършено навреме, — побърза да обещае посланикът.
— И, надявам се, няма да прибавите към иконите известен брой диаграми за ръста на вашето социалистическо производство. Не мислете, че сме против пропагандата, но за нея можем да ви предоставим други зали, да речем в Педагогическия музей.
Той стана, за да ни даде знак да сторим същото и ни изпрати да уточняваме подробностите със секретарката.
Прибрахме се в посолството помирени и окрилени. Каменов бе дотолкова ентусиазиран, та макар да наричаше доскоро проектите ми „фантазии“, вече бе готов да представи реализацията им като свое дело.
Само, че реализацията не се състоя. Навлязохме в дебрите на безплодни канцеларски преписки, на разправии с музеите, отказващи категорично да ни предоставят експонатите си, на подменяне предвидените значителни произведения с всевъзможни сурогати и на уникатите — с несръчни копия… Не, това наистина не е за разказване.
„Всичко ще бъде извършено навреме“, бе заявил тържествено Каменов. Истината е, че нищо не бе извършено в срок и естествено Индия получи Оранжерията, където разгърна магистрална изложба с международен резонанс. Колкото до нас, то подир продължително глупашко туткане, ние получихме куп сандъци, наблъскани с разни сукмани, престилки, пафти, пирографирани бъклици и посредствени занаятчийски икони. Не помня дали имаше диаграми, но снимковият материал беше в изобилие, както и туристическите дипляни.