Людмила — мечти и дела

Райнов Богомил Николаев

Един от някогашните началници в Комитета по култура вижда ранните амбиции на Людмила в приблизително подобен аспект. Демонстрирайки неподозирана ерудиция, той оприличава „петъците“ на младата Живкова с прословутите „вечери“ на мадам дьо Талиен от времето на термидорианската епопея, за да докаже, че Людмила просто изпълнявала политическата заръка на баща си. 2

Горкият Живков, ако е разчитал на дъщеря си да му организира интелектуално лоби. Истината, разбира се, няма нищо общо с тази нелепица, опровергана от самите факти. В „петъците“ на Мила, освен, че не се организираше лоби на бащата, но се и злословеше, кога с недомлъвки, кога съвсем прямо срещу едни или други партийни

порядки. Което в даден момент предизвика прекратяване на сбирките тъкмо от страна на бащата. 3

2

Емил Александров. „Живков си прави интелектуално лоби чрез Людмила“. В. „24 часа“, 25 септ., 1997.

3

„Просто високопоставен служител от Държавна сигурност намери начин да уведоми Тодор Живков, че на тези сбирки се изказват антисъветски и ревизионистични идеи. И «петъчните салони» бяха затворени.“ (Костадин Чакъров — „Втория етаж“, стр. 153. София 1990).

Не, тия срещи не подсказваха с нищо трайните интереси на Людмила от ония години. Тя водеше обичайния живот на хората от своята среда, като все още се оглеждаше, все още преценяваше, все още търсеше действителното си призвание. Едва станала „кандидат на историческите науки“, реши да следва задочно История на изкуството в Москва. Няколко месеца след като зае поста пръв зам.-председател на КПКВЧ 4 бе назначена за пръв зам.-председател и в Комитета за изкуство и култура. Наивно би било да се допуска, че тия назначения са ставали без нейното изрично желание. Разполагаща с уникалната привилегия сама да си избира работното място, тя като че се затрудняваше все още в избора.

4

КПКВЧ — Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина.

— Можете да ми честитите, вече съм на заплата, — обяви тя една вечер, когато пристигна у дома с мъжа си.

А на въпроса ми „в кое ведомство?“ поясни:

— В онова, дето ти го наричаш „Мухъла“.

Не много отдавна, додето разказвах за изпитанията си като дипломат, бях споменал и за неприятностите си с кпвкч.

Това пък дълго и тъпо заглавие кой го измисли? — промърмори Ваньо.

— Точното име би трябвало да бъде Комитет на Мухъла, — рекох, — но няма кой да го предложи.

Мила, която тогава изпитваше традиционен респект към държавните институции, полюбопитства защо смятам културните връзки за мухъл. Историята бе дълга. Бе се точила почти седем години, времето на престоя ми в Париж, та се опитах да я вместя в няколко изречения.

Бях убеден, че през тия години Комитетът освен дето не помагате за културните ни връзки на Запад, но ги затрудняваше. Проваляше с апатията и мудността си редица наши начинания, като дейността му се свеждаше до това, да доставя на френските ни приятели броеве от списание „Ла Бюлгари“, а на посолството — снимки от природни кътчета на страната ни, за да уреждаме фотоизложби.

— Че какво лошо има в една фотоизложба? — възрази Людмила.

— Ти като беше в Лондон, на колко фотоизложби отиде? Допускаш ли, че на Запад ще се намери идиот, който в неделния ден ще поведе децата си да гледат фотоизложба? Там гражданите до такава степен са претрупани от пропагандни издания, та даже да им ги изпращаш безплатно, ще ги захвърлят в коша.

— Хората правят каквото е по силите им, — възрази Мила. — Вероятно не им отпускат достатъчно средства.

— Средства може и да им отпускат, но няма кой да им отпусне акъл, — обади се Славков. — Представяш ли си: Отваря французинът пощенската кутия и хлъцва: „Ура! Пак ни пращат «Ла Бюлгари»!“ Радост в къщи!

Гаврехме

се с горкия Комитет. А сега се оказваше, че Людмила е назначена за зам.-председател на същия този Комитет. Безполезно бе да се извинявам с късна дата за грубите си оценки. Смънках само, че те се отнасят за неща станали преди десет-петнайсет години и вероятно положението днес е съвсем друго.

Престоят на Мила в КПКВЧ се оказа недълготраен, ала все пак полезен. Успя да разбере от личен опит, че добрите намерения съвсем не са гаранция за успех, особено ако имаш пред себе си една държавно-бюрократична машина, работеща в посока, обратна на намеренията ти. В тази нашенска администрация, в която при всички режими скудоумието и немарата нерядко са взимали връх, добрият почин рискува винаги да бъде отхвърлен като досадна пречка. Причината е в структурата на самия механизъм, обслужващ най-вече интереса на онези, които го обслужват — чиновниците на различни нива. Взаимната зависимост между различните институции; взаимната обвързаност между различните параграфи, единият от които забранява онова, което другият разрешава; ориенталската бавност на действията, сравнима само с уникалната мудност на решенията; пълната незаинтересованост към всичко, което не носи парична изгода на служителя („държавата ни лъже, че ни плаща, ние пък я лъжем, че й работим“) — всичко това трудно би могло да се оцени от разстояние. Необходимо е да влезеш в системата, за да изпиташ върху гърба си безпо-щадната принуда на ангренажа и безизходицата на затворения кръг.

Резултатът от помъдряването всички го знаем: приспособяваш се към системата, при невъзможност да я измениш. Намират се обаче и субекти, които на свой риск и отговорност отказват да се приспособят. Мила прояви склонност именно към такова поведение, след като в началото на 1972 бе назначена отново за зам.-председател, — този път на Комитета за изкуство и култура.

Когато си приказвахме за свойствата на нашенския мухъл, бях я запознал с един мой отдавнашен опит да привлека вниманието на парижани върху изкуството по българските земи. Опитът не бе увенчан от бляскави резултати, затова и разказът ми не звучете като самохвалство.

През ноември 1958 на някакъв коктейл, организиран по случай десетата генерална асамблея на ЮНЕСКО ме запознаха с Едмонд Сиде, директор на френските Национални музеи. Коктейлът бе слабо посетен и може би това бе причината Сиде да ми окаже известно внимание, след като го уведомиха, че съм не само дипломат, но и професор по история на изкуството.

— Предполагам, че вече добре познавате Лувъра, — забеляза той, подир няколко фрази без значение.

— Едва ли. Обречен съм да се движа из залите най-вече като гид.

Така си беше. Всички българи, пристигащи в Париж, държаха да видят непременно поне две неща: Айфеловата кула и Лувъра. За кулата нямаше трудности — там работата можеше да я свърши и шофьора. Но обиколките из Лувъра бяха истинска тягост.

— Но това е чудесно! — възкликна Сиде, след като му разказах за мъките си като развождач. — Бихте могли да изнесете една беседа и пред нашите гидове. Те също са затруднени от задачата да избродят цялата история на изкуството в разстояние на час и половина.

— Боя се, че все още не познавам достатъчно Лувъра, за да изнасям беседи по въпроса.

— Как така? Нали толкова пъти сте го обикаляли.

— Е, сам знаете, че има и недостъпни места.

— Не и за вас. Достатъчно е да ми се обадите предварително.

Обадих му се. Така получих достъп до депата, реставрационните ателиета и — което в случая е по-важно — до жилището на самия Сиде. Той обитаваше един обширен апартамент в музея с разкошна стилна мебел.

Сиде бе влиятелна личност и аз често използвах услугите му при някои наши инициативи в културната област. Веднъж, когато го посетих в дворцовите му покои, заварих там един господин, който разглеждаше няколко пръснати върху масата персийски миниатюри. Стопанинът ме представи на непознатия, който само бегло кимна, наведе се отново над миниатюрите и след минута заключи: