Людмила — мечти и дела
Шрифт:
Повече цитати едва ли са нужни — до края е все същото. И за какво са ни те, след като самата Живкова ни е оставила като обобщение своя завет: „Мислете за мене като за огън“.
Тук обаче се сепвам, понеже се сещам за кратък пасаж от едно интервю с приятелката на Мила — Таня Русева, споменаваща за „тая фраза, която аз съм убедена, че е измислена от Левчев: «Мислете за мене като за огън». Да не е идиот Милка да каже такова нещо? Това е абсурд — просто не го вярвам.“ 56 Подобни възражения, съпроводени дори с подигравки, прозвучаха и от други места, та биографът бе принуден да излъже повторно — този път в обратна посока: Не била казала точно това, но той си позволил да го преиначи по не знам какви си съображения. В скоби
56
Интервю на Таня Русева, в. „24 часа“, 9, окт. 1997.
57
В. „Труд“, 31.1.2003.
Несъгласията с левчевите хиперболизации и чисти измишльотини може би не са съвсем справедливи. Не бива да се забравя, че що се отнася поне до биографията, тя бе написана и публикувана през Живковия период. И не е трудно да се досетим, че зад приписвания на Мила призив „Мисли за мен като за огън“ е закодиран всъщност призивът на самия Левчев: „Мисли за мене, другарю Живков!“
И онзи мислеше. Дори по времето, когато някои от приятелите на покойната изпаднаха в немилост или направо бяха шамаросани от партийния лидер, биографът продължаваше да се ползва от благоволението му. И не само се ползваше, ами и прекаляваше, та се случваше и да поразсърди господаря си. В сборника „Русенски комитет“ е публикувана стенограма от заседание на политбюро през март 1988, в което Живков е дал воля на недоволството си от глезотиите на своя слуга. По повод поведението на някои отговорни лица в творческите съюзи, Първия репликира:
„Ако се мине през чистилището при художниците, при писателите, те ще ги ометат всичките. Те не си дават сметка за обстановката в страната. И при художниците има здрави сили, и при писателите. Я вземете Левчев — колко долари само изразходва той, за да се печатат негови произведения на Запад? Ще го разкатаят, ако знаят, няма да остане нищо от него, трябва да го спасяваме след това. Партията и народът са голяма сила.“ 58
И го спасяваха. За нито едно от безобразията му през дългия период на неговото куртизанство никой не му потърси сметка. Но да не се отклоняваме.
58
Стенограма от заседанието на политбюро на ЦК на БКП проведено на 27 март 1988 г.
– „За някои актуални проблеми на състоянието на духовната сфера“. Публикувано в сборника „Русенският комитет“ (стр. 208–325), С. 2002.
Вече споменах за наличието на два коренно различни образа на Людмила — като вярна наследница на бащиното си комунистическо верую и като негова убедена противничка. Куриозното е, че при изграждането и на двата образа ръководна творческа роля играеше един и същи човек — нейният биограф.
Понеже по навик все още чета вестници и гледам телевизия, очаквал съм при непрестанното му гастролиране из медиите да потвърди с ласкава дума поне някоя от възхвалите, с които бе обсипал предишната си благодетелка. Няма и помен от подобно нещо. Той същият, който публично заявява, че никога не би се отказал и от една своя дума, очевидно е забравил не само множество думи, но и цели свои произведения като споменатия шедьовър, посветен на Людмила.
Това — както и да е. Ако нещата се свеждаха само до амнезия, тя отдавна вече е взела у нас епидемични размери. Лошото е, че наред с умението да забравя миналото, господинът демонстрира и умението тепърва да го съчинява — макар в противоположен по смисъл вариант. Вече споменах как постига това при новата третировка на темата „Живкова“. Но за да приключа с тия му действия ще прибавя само още една подробност — желанието
Към края на своя „роман от спомени“, както сам го определя, Левчев е включил и спомен, свързан с последните дни на Живкова. Видял я „в нейния малък кабинет в ЦК. Тя ми се оплака, че хора, с които работи я мамят и злепоставят по опасен начин. Крадели подаръци. Вземали рушвети за квартири. Разпространявали от нейно име небивалици. Гледах я ужасен не само от фактите, които ми доверяваше, а и от огромното пречупване, което беше настъпило в нея.“
„Веднъж — продължава биографът — връщайки се от посещение при Ванга, разказах на тази мечтателка как знаменитата Петричка врачка я бе нарекла светица. Людмила ме погледна иронично и ми каза: «Аз съм нещо повече от светица». И ето тази мадам «Нещо повече» сега стоеше пред мене разколебана, уплашена, смазана… Оставали са й само няколко дни живот, когато тя ме попита:
— Какво да правя?“
Намерила и тя от кого да търси съвет! — ми е на устата да добавя, но ще премълча, понеже съм убеден, че целият този разказ е чиста лъжа. Преди всичко, авторът сам се е опровергал. Две страници преди това съобщава дословно: „През последните 18 месеца от живота й се виждахме твърде рядко, и то на официални сборища, където не можеше да се говори сериозно“. В такъв случай на какво основание и по какъв повод е станала тази тайнствена среща „в нейния малък кабинет в ЦК“, който едва ли може да се счита като място за „официално сборище“. И накрая как е било възможно подобно свиждане „само няколко дни“ преди смъртта, след като добре е известно — и не само на мен — че още близо месец преди това, тя бе заминала за Боровец с баща си.
Така ситуирана измишльотината ни разкрива най-нечистата си страна: канонизирането на Людмила за светица. Няма да се спирам на тази подробност, че биографът не само тук, а и на много други места държи да се представи за много близък човек на „Петричката врачка“. Хора, които наистина са били близки на Ванга, вече са споменавали в печата, че Ванга открито е изразявала пред тях антипатията си към Левчев.
По-същественото е, че като религиозна жена тя никога не би си позволила да обяви за светец жив човек. И ако действително нарече Людмила светица, това стана едва през 1996 в предаването на Тадаръкова, където участваше и биографът. Така, използвайки свободно фактите, като суров материал за измислиците си, Левчев съчинява епизода за последния си разговор с Мила. И за коронната си клевета: — приписаната на Мила реплика: „Аз съм нещо повече от светица“.
В подобна последна преработка ни представя биографът своя някогашен кумир: Една нещастница, „разколебана, уплашена, смазана“, и до такава степен обезумяла, та макар да се смята „за нещо повече от светица“, търси помощ не от друг, а от Левчев…
Безпощаден тип. Особено, пробудят ли се у него ревността, завистта и накърненото самочувствие на гения. А всичко бе почнало почти незабележимо с една досадна грешка на Мила. Навремето, вместо да си назначи един зам.-председател, тя бе назначила двама. Споменах обаче, че щом има двама първи, неизбежно възниква и въпросът — кой от тях е по-първият. При пълната непригодност на Левчев към делова работа, този въпрос нямаше как да се реши в негова полза. Оттук започва всичко. Продължението е известно.
Лицемерното посмъртно възвеличаване на Людмила бе съчетано с декларация за съхраняване и продължаване на нейното дело. Зад тази димна завеса от благи приказки се вършеше точно обратното. Добрите начинания бяха изоставяни или опразвани от съдържание. За да оправдае някои „мистични“ залитания на дъщеря си, Първия например твърдеше, че идеята на Мила за изследване на непознатите интелектуални възможности на човека има сериозна научна основа и следва да намери практическо приложение. Така проектът за институт „Рьорих“, включващ и проблемите на психическата енергия, деградира тихомълком до жалка пародия. Учреден бе Научен институт за изследване на човешкия мозък, ръководен за по-сигурно от идеолог с циментова глава. Надеждно циментиран по този начин, институтът изобщо не проработи.