Людмила — мечти и дела
Шрифт:
През лятото на 1981 г. се понесе мълва, че се подготвя удар срещу Галерията за чуждестранно изкуство, намираща се за момента все още в зародиш. Засега съществували колебания дали погромът да се свърже с разследванията около служба „Културно наследство“ или с констатацията, че се прахосват пари на вятъра за трупане на произведения без художествена стойност. Колебанията едва ли щяха да продължат дълго. Групичката около Балев се бе здраво разшетала.
Повтаряха се старите истории в познатия стил „атовете се ритат, магаретата страдат“. Навремето Венелин Коцев търсеше начин да злепостави Иван Башев. Сега подобни амбиции проявяваше Милко Балев спрямо Александър Лилов. И при двата случая ролята на Живков не се ограничаваше
Преди години, когато ненадейно бе смъкнат от високия си пост Митко Григоров, ползващ се с реномето на „втори човек“ в партията, Тодор Живков бе заявил на една среща с писателите:
— Другари, нищо необичайно не се е случило. Смени в партийното ръководство са ставали и ще стават.
И добави с дебелашкия си хумор:
— Важно е да не се сменя Първия секретар, другари. А иначе, смени са ставали и ще стават.
Известно е, че главен подбудител на тези кадрови операции бе самият Първи секретар. Славолюбив, мнителен и твърде ревнив спрямо успехите на колегите си, Живков приемаше болезнено нарастващия авторитет на поредния велможа, открояващ се като „втори човек“. И го сменяше при подходящ повод, реален или изфабрикуван за целта. Така един подир други през стъргата минаха Живко Живков, Митко Григоров, Борис Велчев, та сега бе дошъл ред и на Александър Лилов.
При създаващата се агресивна атмосфера на реванш бъдещето на галерията изглеждаше съвсем несигурно. Вече виждах как събираните с толкова усилия чудесни картини ще бъдат наблъскани в някакви зимници и поверени на паяците, саждите и влагата. Първото ми хрумване беше да поискам среща с Живков. Първите хрумвания нерядко са тъпи. От подобна среща — в случай, че наистина се осъществи — едва ли можеше да се очаква нещо добро. Людмила бе предусетила накъде вървят нещата. И при последния ни разговор през юни всъщност бе ми подсказала единствения надежден изход. Само една голяма изложба, не пред партийния елит, а пред цялото общество, би могла да затвори устата на клеветниците.
Речено-сторено. С безрезервната подкрепа на Александър Лилов — (такова мащабно мероприятие не би могло да се осъществи без одобрение и помощ от високо място). Така през септември 1981 една огромна експозиция от близо 500 картини и скулптури, без да смятаме графиките, беше разгърната в четирите етажа на „Шипка 6“. Реномето на майсторите и качеството на произведенията им бяха такива, та много от зрителите на излизане питаха с недоверие:
— Ама всички тези неща наши ли са?
Няколко дни след като успехът на инициативата стана неоспорим, Живков също се накани да види изложбата. Съдбоносно посещение. От него зависеше дали ще промърмори снизходително „добре, добре“ или ще ни натири в джен-дема без обратен билет. Развеждаше го из етажите Светлин Русев. Останал назад, аз трябваше да отбивам атаките на мърморковците с по-нисък ранг.
— Кажи де, кажи нещо! — подканях Методиев, с когото по онова време дружахме като куче и котка.
— Абе не знам. Не виждам тука големи имена…
— Как ще ги видиш, като гледаш с гърба си. Точно зад теб са Вламенк, Кислинг, Валотон…
— Може… Не знам… Не съм специалист.
Разколебани бяха и другите противници от ЦК, но не бързаха да дават оценки, преди още да са чули мнението на Големия шеф. Когато влязох в заседателната зала на художниците, той тъкмо това правеше — формулираше одобрението си, за да завърши с почти същата фраза, изречена преди три месеца от Людмила: „Започнатото трябва да продължи!“ Разликата беше единствено тази, че докато дъщерята изразяваше твърдото си желание, бащата само демагогстваше. Нищо не продължи. И не само по обогатяване на галерията.
По предложение на хората, работили за създаване на галерията, тя бе наречена на името на Людмила Живкова. Един жест на признание, който Мила напълно бе заслужила. Отбелязах го в предговора към албума-каталог, издаден за
Галерията „е едно от големите дела на Людмила Живкова, не само замислено лично от нея, но и осъществено с нейната енергия, с нейното постоянство и под нейното пряко ръководство. Това е един от тези красиви паметници, които винаги ще ни напомнят за нея и които тя остави след себе си, именно защото не мислеше за себе си, а за благото на своя народ.“ 59
59
Албум-каталог „Западноевропейското изкуство XIX — XX век“. С, 1981. 12.
Тодор Живков нямаше как да забрави, че Мила е негова дъщеря. Дали затуй или защото в онези години не само се демагогстваше, но се и строеше, той изпълни обещанието да бъде издигната сграда за новия музей. По силата на някакво изключение от практиката на вандалите, тя все още съществува. Махнаха само името.
Ликвидирането на идейната насока, която отстояваше Людмила в сферата на културата, предполагаше и отстраняване на определени хора. Повечето от тях и тогава и по-късно биваха причислявани към тъй наречения кръг „Живкова“. Отблизо погледнато такъв кръг всъщност изобщо не съществуваше, ако имаме предвид група хора с еднакви или сходни идеи. Ставаше дума по-скоро за близки и приятели на Мила, които не всякога споделяха нейните идеи и далеч не винаги общуваха помежду си. По-нататъшната им съдба бе твърде различна. Шушумигите, грубо казано, лесно се приспособиха към новата обстановка, чиновниците — в буквалния и преносен смисъл на думата — просто смениха местоработата си, а хора, предани до вчера на покойната, се присламчиха да хленчат и да искат прошка от бащата. През 1983 Александър Лилов е свален от високия си пост. По-късно Светлин Русев е анатемосан и дори заплашен със затвор. Казано е: разни хора, разни идеали, като се подразбира — и разни съдби.
Общо взето обаче промените засягаха не само тъй наречения „кръг“. Отново застудяваше. Климатичните промени — отпърво незабележими — бяха започнали още от края на 1979 с решението на съветското ръководство за военна намеса в Афганистан. Надеждата за разведряване отново и за кой ли път рухваше.
В началото това като че не личеше особено. Обявения от Картър бойкот на Олимпийските игри в Москва през 1980 напомняше донейде на невинна сръдня в сравнение със започващия зловещ курс на превъоръжаване. На мястото на мекушавия Картър се готвеше да застане вече ястребът Рейгън с доктрината си визираща СССР като „Империя на злото“.
Редиците трябваше да се подтягат и у нас. Отминала бе времето на всевъзможните естетически глезотии от рода на „Единство, творчество, красота“. Единство — да, но не под „Знамето на мира“, ами под бойното знаме на партията.
Поредното застудяване бе съпроводено както винаги с поредното сритване на интелектуалците. Нали всички бели все те ги забъркваха. Така поне смятаха старите комунисти. Но Живков май не споделяше тяхното мнение. Във всеки случай — не напълно.
— Какво прави там Джагаров? — запитал ме бе той преди години, когато ме беше извикал по не помня какъв повод.
Джагаров тогава бе още председател на писателския съюз, а аз негов заместник.
— Ами работи…
— Какво толкова работи? — отново ме запита шефът, който смяташе, че Георги не е от работягите.
— Ами…
— Следи да не се объркат нещата ли? — подсказа Живков, усетил затруднението ми. — Те нещата и да се объркат при вас, не е страшно. Ще ги оправим. Важното е да не се объркат при нас.
Сетих се за тази му реплика много години по-късно. Познал беше, хитрецът. Свалиха го не интелектуалците, а най-близките му приятели от политбюро.