Маршрут 666
Шрифт:
Командният пункт утихна, очите на всички се насочиха към водната площ.
— Саботаж! — напрегнато прошепна Карлин. — Някой е проникнал в резервоара на Сентрал Парк, по дяволите!
В мрака се разнесе смразяващ хълцащ звук — сякаш се беше оригнал невидим колос. Последва плътен грохот и към подземията под Манхатън се устремиха милиони кубически метри вода. На поляната битката продължаваше, може би защото оттам резервоарът не се виждаше. Но въпреки крясъците и суматохата Хейуърд усети как земята под нея потръпва от потопа, който стремително запълва безбройните й кухини.
— Защо
Водното огледало започна да се снижава буквално пред очите на Хейуърд. Отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо. В потрепващата светлина на фенери, прожектори и огньове бавно изплува оголеният полумесец на стената, под която се вихреше мощният водовъртеж, идващ от средата на езерото.
— Спри! — прошепна с пресъхнали устни Хорлокър.
Водата спадаше с мълниеносна бързина.
— Моля те, спри! — повтори Хорлокър, извърнал неподвижен поглед на север.
Резервоарът се изпразваше все по-бързо и пред очите на Хейуърд се появи напуканата стена под Източната поляна и игрището за бейзбол. После грохотът изведнъж заглъхна, намаля силата на водовъртежа. Водата се поуспокои. Над командния пункт продължаваше да властва пълна тишина.
Откъм северната страна на езерото се появи тънка черта мехурчета, последвана от пенлива вълна, която бързо нарасна и изпълни въздуха със силния си грохот.
— Успяха, кучите му синове! — прошепна Хорлокър.
След запечатването на отводнителните канали източването на резервоара се прекрати, за разлика от притока. Водата от по-високо разположените акведукти продължаваше да се стича в него и нивото отново започна да се покачва. Цялата повърхност на езерото закипя, сякаш под въздействието на подземен натиск. Не след дълго езерото около водонапорната кула се напълни почти до ръба.
— Господи, Исусе! — възкликна Карлин. — Май ще падне голямо къпане!
Огромно количество вода плисна над бреговете и с грохот се понесе в тъмния парк, поглъщайки глъчката от сражението на поляната. Застинала на място, без да отделя очи от апокалиптичната картина, Хейуърд изведнъж си представи огромна вана, която е оставена да прелее. Водната стихия напредваше с огромна скорост, прекършваше храсталаци и ниски дръвчета. Като огромна река, помисли си тя. Спокойна и разлята в низините, но неумолима в пътя си напред. Посоката, в която се придвижваше, беше също така неизбежна: ниските части на парка, заети предимно от тревните площи на Широката поляна.
Приливната вълна се скри от очите на зрителите, напрежението нарасна. После се появи отново — между дърветата в северния край на огромната затревена площ, мрачно проблясваща стена, понесла клони, треволяк и всякакви боклуци. Глъчката на воюващата тълпа секна мига, в който водата връхлетя. Побойниците мигом загубиха самоувереност и започнаха да се пръскат и прегрупират. Стената напредваше мълниеносно и скоро заля поляната. Крещящата тълпа хукна да търси спасение към околните гъсто залесени хълмове. Хората се блъскаха, подхлъзваха и настъпваха един друг в стремежа си да се доберат до тях и оттам до изходите на парка.
Водата продължаваше неумолимия си ход, заля игрището за бейзбол, помете огъня и преобърна
Омагьосани от величествената гледка, хората в командния пункт запазиха още миг мълчание, после избухнаха в радостни овации, които сякаш разтърсиха стените и кулите на замъка, а след това литнаха нагоре, към чистото небе.
— Ех, ако старият ми татко можеше да види всичко това! — промълви Хейуърд и се обърна с усмивка към Карлин. — Бас държа, че знам какво щеше да каже: „Това е стар и изпитан способ за разтърваване на биещи се кучета. Само водата може да ги раздели“.
64
Утринното слънце изскочи ниско над водите на Атлантическия океан, целуна пясъчната вилица на Лонг Айлънд, плъзна се над заливчета и пристани и окъпа пустите улици и тротоари на курортните селища в хладна лятна пот. Ярко сияние докосна близките покрайнини на Ню Йорк и сивата грамада на високите сгради се обагри в розово. Следвайки широката си орбита, лъчите се изкъпаха в Ийст Ривър, а после хвърлиха мигновена искра в прозорците на десетки хиляди сгради, сякаш решили да освежат града със светла и топла струя.
Но тази струя изобщо не достигна до канала, известен с името „Хумболд“, просто защото над него се преплитаха множество железопътни надлези и гъста мрежа от далекопроводи, а жилищните блокове от двете му страни — пусти и сиви като огромни мъртви зъби, бяха твърде многобройни и прекалено високи. Водата в подножието им се стелеше тъмна и неподвижна, смущавана единствено от вибрациите на моста при преминаване на влак.
Докато слънцето следваше неизменния си път на запад, самотен лъч прониза плетеницата от стомана и дърво, изпъстрена с кървавочервените петна на ръждата. Беше неочакван и остър като рана от хладно оръжие и угасна с бързината, с която се беше появил, но миг преди това успя да освети една крайно необичайна гледка: кална и напълно изтощена човешка фигура, просната върху тухлената площадка, която се издигаше на сантиметри от тъмната вода.
После зловонният канал отново потъна в мрак и тишина, която обаче продължи съвсем кратко време, тъй като в далечината се появи ниско боботене, прониза утринните изпарения и отмина, но след това се завърна отново. Към него се присъедини и друг звук: по-близък и по-плътен. Повърхността на канала потрепна и се сбърчи, неохотно пробудена за живот.
Лейтенант Дагоста се беше изправил на носа на катера от бреговата охрана, неподвижен и напрегнат като войник на пост.
— Ето я! — извика той, махна с ръка към кея и се обърна към човека зад руля: — Спри проклетите витла, за Бога! Разбъркват шибаната воня и вече започва да ми се гади! Бъди готов да повикаш медицинска помощ по въздуха.