Маршрут 666
Шрифт:
— Всичко е наред, Бил — успокои го тя. — Аз съм Марго. Моля те да запазиш спокойствие. Не смеем да използваме светлина, но за съжаление нямаме резервен прибор за нощно виждане. Не се притеснявай, ще те водим…
Смитбек извърна разширените си зеници към нея и объркано примигна. После изведнъж скочи на крака.
— Искам да се махна оттук!
— Айде бе! — подигра му се Дагоста. — И ще се лишите от сензационния си репортаж?
— Няма как да се върнете сам — успокоително докосна ръката му Пендъргаст.
Репортерът отпусна рамене, очевидно уморен
— Какво търсите тук? — попита най-сетне.
— Спокойно мога да ви задам същия въпрос, но все пак ще ви отговоря — погледна го Пендъргаст. — Мефисто ни води към тунелите „Астор“. Съществуваше план да ги наводним, за да издавим онези създания.
— Планът беше на капитан Уокси — добави Дагоста.
— Но резервоарът се оказа пълен с растението на Мбвун, нарочно отглеждано там — продължи агентът. — Не можем да допуснем семената му да стигнат до открития океан. Процедурата по източването обаче не може да се спре и по тази причина изходите към реката ще бъдат взривени от специален отряд тюлени. Ние ще запечатаме шлюзовете над тунелите „Астор“, за да предотвратим изтичане в друга посока. Това означава, че всичко от Гърловината дотук ще бъде наводнено.
Смитбек мълчеше и слушаше с наведена глава.
— Въоръжени сме добре и сме готови за всякакви изненади. Разполагаме с подробни карти и мисля, че с нас ще бъдете в безопасност. Разбирате ли, Уилям?
Марго видя успокояващото въздействие на това сбито, но ясно изложение. Смитбек започна да диша нормално и леко кимна.
— Ала все пак ми е интересно да чуя ти какво търсиш тук — подхвърли Дагоста.
Пендъргаст вдигна ръка да го спре, но репортерът се извърна към лейтенанта и глухо отговори:
— Проследих капитан Уокси и група полицаи, които се спуснаха под дъното на Главния резервоар. — Опитаха се да затворят някакви клапани, но не успяха, явно имаше саботаж. — А после… — Замълча за момент и с треперещ глас добави: — После се появиха те!
— Недей, Бил! — извика Марго.
— Успях да избягам — сякаш не я чу Смитбек и мъчително преглътна. — Заедно с Дъфи. Но при измервателната станция те го докопаха и…
— Достатъчно — тихо го прекъсна Пендъргаст. В тунела се възцари тежка тишина. — Саботаж ли казахте?
Смитбек потвърди.
— Чух Дъфи да казва, че някой е заварил изпускателните клапани.
— Това е лоша новина, много лоша! — загрижено промълви Пендъргаст, а върху лицето му се появи изражение, което Марго никога не беше виждала. Агентът помълча, преметна огнехвъргачката през рамо и добави: — По-добре да тръгваме, защото Гърловината е много подходящо място за засада. — Очите му пробягаха по тъмния тунел. — Мефисто?…
В мрака нещо помръдна и главатарят на скитниците се изправи със скръстени на гърдите ръце и широка усмивка под тънките мустачки.
— Наслаждавах се на трогателната среща между стари приятели — рече той, а в обичайното му съскане се появи нова, копринена нотка. — Мисля, че щастливата компания авантюристи вече е в пълен състав. Здрасти, драскач! Тоя път май си слязъл доста по-дълбоко от предишния. Изглежда започва да ти харесва, а?
— Не съвсем — мрачно отвърна Смитбек.
— Приятно е да имаме в компанията свой Босуел 9 — не мирясваше скитникът. Очите му изпускаха златисто-алени пламъчета в светлината на прибора. — Ще съчиниш ли някоя епична поема за това събитие? Ще я наречем „Мефистиада“, изцяло в героичен стил. Разбира се, ако останеш жив, за да я напишеш. Все се питам кой от нас ще оцелее и кой ще остави кости в тунелите под Манхатън…
9
Джеймс Босуел (1740–1795), шотландски писател, прочут със сагата си за живота на Самюел Джексън. — Б.пр.
— Да тръгваме — нетърпеливо подкани Пендъргаст.
— Ясно. Приятелчето Уамиги мисли, че много бърборим. А може би го е шубе, че именно неговите кокали ще станат плячка на плъховете!
— Трябва да заложим няколко експлозива точно под Гърловината — спокойно поясни Пендъргаст. — Но ако продължаваме да слушаме глупостите ти, няма да имаме време да се измъкнем навън преди изпразването на резервоара. Тогава редом до моите кости със сигурност ще се белеят и твоите!
— Спокойно, не вдигай пара! — отвърна Мефисто, обърна се и пое надолу по стръмния под на тунела.
— Не! — изведнъж се запъна Смитбек.
— Хайде, подай ми ръка — пристъпи към него Дагоста.
Почти вертикалният проход ги изведе в тунел с висок таван. Изминаха няколко крачки по него, после спряха да изчакат Пендъргаст, който заложи няколко заряда в началото му. На стотина метра по-надолу стигнаха до тясно желязно мостче, увиснало на сантиметри от водата.
— Е, добре — въздъхна с видимо облекчение Мефисто и стъпи на ламарината. — Може би кметът на великата гробница най-сетне ще получи възможност да подсуши крилцата си!
— А може би царят на дрипльовците най-сетне ще си затвори плювалника! — изръмжа Дагоста.
— Царят на дрипльовците, това ми харесва! — прозвуча доволното съскане на Мефисто. — Май ще е най-добре да ви оставя да се правите на спелеолози, а аз да ида на лов за тунелни зайчета!
Дагоста замръзна, но успя да се овладее. Мефисто прекоси мостчето и изчезна в мрака отвъд. До слуха на Марго долетя грохота на падаща вода и не след дълго тунелът ги изведе пред тесен водопад, край който мътно проблясваше ръждясала метална стълба.
Спуснаха се един по един и предпазливо поеха по неравното каменисто дъно, плъзгайки се под отворите на огромни тръби с диаметър от около метър и половина. Стената около тях скоро бе надупчена — придоби вид на преживяла атака на цяла колония побъркали се термити. На дупките бяха човешко дело и вътре в тях бяха заложени експлозиви.
— Nous sommes arrives — обяви на френски Мефисто, но в перченето му за пръв път се долови и някакво напрежение. — Дяволският етаж се намира точно под нас.