Мусон
Шрифт:
Месеците отлитаха един по един, а Том ставаше все по-неспокоен и нетърпелив. Докато Уилям беше извън къщата, той прекарваше по-голямата част от деня с баща си. Пренасяше го до библиотеката на партера и го настаняваше в кресло до дългата дъбова маса. После сваляше от високите претъпкани лавици книгите и картите, които искаше Хал. Разгъваха ги на масата и задълбочено обсъждаха всяка подробност на плаването, което баща му никога нямаше да осъществи.
Мастър Уолш, украсил носа си с чифт нови очила, седеше откъм противоположния край на масата и записваше
— Два кораба — реши Хал. — Не толкова големи, колкото „Серафим“ и „Минотавър“. Бързи, подвижни съдове, но добре въоръжени, защото положително ще ни се наложи отново да се бием с варварите. Да не газят прекалено дълбоко, защото сигурно ще трябва да навлизаме в устията и по течението на реките на Брега на треската.
— Ще изпратя Алф Уилсън и Нед Тайлър да потърсят подходящи кораби — намеси се нетърпеливо Том. — Могат да тръгнат покрай брега и да надникнат във всяко пристанище от Плимут до Маргейт. Но с тая война на континента, няма да е лесно да се намери нещо подходящо.
— Ако имаш с какво да платиш, ще видиш колко е лесно — отбеляза Хал. — Даже и да се наложи да похарча и последната дребна монета от спечеленото при последното плаване, за да вземем Дориан от арабите, ще са добре вложени пари.
— Можем да пуснем обява — предложи мастър Уолш.
— Добра идея! — каза Хал.
— Бихме могли също да поискаме кораб на компанията от лорд Чайлдс — обади се Том.
— Не! — поклати глава Хал. — Ако Чайлдс разбере, че се готвим да поведем флотилия към районите, които Компанията счита за своя територия, той ще направи всичко възможно, за да ни попречи. Компанията е твърдо против това, което тя нарича „антимонополна търговия“ и дори против плаването във води, считани от нея за свои.
Ден след ден, те продължаваха своите дискусии и планове. Петнадесет дни след като Том изпрати Нед Тайлър и Алф Уилсън по крайбрежието, те се завърнаха с новината, че са намерили кораб. Бил идеален за техните цели, но собствениците искали престъпно високата цена от седем хиляди лири. Носеха договор за подпис и предадоха желанието на продавачите, да им се плати с банков ордер.
Хал ги разпита най-подробно за състоянието на кораба, след което затвори очи и остана така толкова дълго, че Том се уплаши.
— Татко! — Скочи от мястото си и отиде при Хал. Докосна бузата му и усети, че гори от треска. — Негово Превъзходителство не е добре. Помогнете ми, момчета! Трябва да го качим горе в леглото му. — Даже мастър Уолш хвана една от дръжките на креслото и дружно го занесоха на горния етаж.
След като настаниха Хал в леглото, Том изпрати да доведат доктор Рейнолдс от дома му в Плимут. Отпрати Нед Тайлър и останалите да чакат долу. Когато излязоха, заключи вратата на спалнята, за да не нарушават усамотението им. Отметна завивките и започна с трепет да сваля превръзките от чуканчетата на баща си.
По това време Хал бе вече изцяло в плен на внезапния пристъп на треската и започна да бърбори несвързано, изпаднал в делириум. Когато махна и последното парче плат, Том видя че раната се е отворила отново и от нея пак тече жълт секрет. Познатата тежка миризма изпълни помещението и Том разбра, че дълбокото възпаление отново е загризало бащината му плът, само че този път по-опасно от всякога. Цялото чуканче бе в яркочервени линии, сякаш го бяха шибали с камшик. Доктор Рейнолдс го бе предупредил за тоя симптом и Том заопипва слабините на баща си с пръсти разтреперани от мисълта, какво биха могли да открият. Жлезите бяха подути и твърди като кестени и Хал простена, когато синът му ги докосна.
— Газова гангрена — потвърди доктор Рейнолдс, когато пристигна. — Този път не мога да го спася.
— Не може ли да отрежете поразеното място? — извика Том. — Не може ли да дренирате, както първия път?
— Отишла е много високо. — Рейнолдс проследи с пръсти червените линии, които буквално пред очите им започваха да обхващат долната част на корема.
— Трябва да направите нещо! — примоли се Том.
— Заразата изгаря цялото тяло като огън в суха трева. Баща ти ще умре до сутринта — заяви Рейнолдс със смразяваща простота. — По-добре да доведат големия ти брат, да се сбогува.
Том изпрати Аболи да намери Уилям, но той бил слязъл в калаената мина в Ийст Рашуолд. Аболи чака до смрачаване, когато най-после големият син на Хал се появи. Щом чу за влошеното състояние на баща си, Уилям препусна в галоп към къщата. Нахлу в спалнята с такава демонстрация на загриженост, че би могла да се сбърка с искрена.
— Как е той? — обърна се Уилям към доктор Рейнолдс.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но лорд Хенри си отива.
Без да обръща внимание на Том, Уилям коленичи откъм краката на баща си.
— Татко, аз съм, Уилям. Чуваш ли ме? — Хал потръпна при звука на гласа му, но не отвори очи. — Отговори ми! — настоя Уилям, но дишането на баща му беше повърхностно и слабо. — Отива си — каза Уилям.
Том му хвърли остър поглед. Стори му се, че долавя нотка на задоволство.
— Няма да чакаш дълго, Били — съгласи се той безстрастно. — До сутринта ще си станал лорд Кортни.
— Ти си жалък малък мръсник — озъби се Уилям. — Ще те накарам скъпо да платиш за тия си думи.
Никой не пророни звук през следващия час, после Уилям внезапно се изправи:
— Часът е осем и ще пукна от глад. Не съм ял цял ден. Ще слезеш ли за вечеря?
— Оставам тук — отвърна Том, без да вдигне поглед. — Може да дойде в съзнание и ни да потърси.
— Рейнолдс ще ни повика. За една минута ще дойдем от трапезарията.
— Върви, Били. Аз ще те извикам! — обеща му Том и Уилям тръгна вдървено към вратата.
Върна се след половин час, като бършеше устни със салфетка.
— Как е? — попита Уилям колебливо.
— Не си му липсвал — отвърна Том. — Не се притеснявай, Били. Той не може да те лиши от наследство, затова че си ходил да си хапнеш.