Мусон
Шрифт:
Набеляза слабите точки в своята отбрана, от които би се възползвал противникът и обмисли какви контрамерки да предприеме във всеки отделен случай. Най-напред ще опитат фронтална атака нагоре по склона, реши той, като ги гледаше как се събират в компактна маса в подножието на пясъчния склон. Започна да обхожда хората си, подмяташе закачки и ги разместваше на най-благоприятните позиции, като същевременно проверяваше дали барутниците и торбите им с куршуми са пълни.
Още не бе разставил последните стрелци, когато откъм долината се донесе далечен зов на рог, последван незабавно от бой на тъпани и засилващ се рев от първите редици, хукнали нагоре по склона.
— Спокойно! — викна Дориан на хората
Продължи по редицата.
— Изчакай, докато се изпречат пред самото дуло, Хасан!
— Искам да го оставиш на място още с първия изстрел, Мустафа!
— Пусни ги да дойдат толкова близо, Салим, че даже и ти да не пропуснеш!
Макар да се смееше и шегуваше, той внимателно следеше нападателите по склона. Бяха турци, мъже по-тежки от подобните на птици деца на пустинята, с дълги мустаци и обли бронзови шлемове с предпазители за носа. Върху раираните си вълнени роби носеха плетени брони. Доста тежко снаряжение за пустинни условия, реши Дориан, докато те се бореха със свличащите се пясъци, а първоначалният им див устрем постепенно се превърна в мъчително трудно изкачване. Дориан се изправи на ръба, сякаш за да ги посрещне с добре дошли и се ухили насреща им с ръце на кръста. С това искаше не само да вдъхне смелост на хората чрез личен пример, но и да не допусне някой припрян да наруши заповедта му и стреля преждевременно.
Един от турците спря и вдигна мускета си. Лицето му лъщеше от пот, а ръцете трепереха от изтощение. Дориан замръзна на мястото, а турчинът стреля. Куршумът изсвири край главата на Дориан и въздушната струя издуха един златночервен кичур върху бузата му.
— Не можете ли да стреляте по-точно, вие, любовници на кози нещастни? — Той се изсмя в лицето им. — Елате горе! Елате тук, да изпитате на гърба си гостоприемството на Саар!
Подигравките му дадоха нови сили на първите нападатели и те се впуснаха в тромав, нескопосан бяг през последните няколко ярда на склона. Дориан отстъпи в редицата на собствените си хора.
— Бъдете готови, братя! — тихо им каза той и запъна ударника на кремъклийката.
Една редица тръгнали рамо до рамо турци се появи пред погледа им. Потъналите в пот лица тъмнееха от нахлулата в тях кръв. Повечето бяха захвърлили собствените си мускети по време на изкачването. Сега размахаха ятагани и с прегракнал рев се нахвърлиха срещу бранителите.
— Огън! — викна Дориан и саарци дадоха залп. Двадесет мускета гръмнаха като един в продълговат облак барутен дим. Куршумите срещнаха турската редица. Дориан видя, как собственият му изстрел направи дупка в жълтите зъби на един плещест и мустакат турчин. Главата му се метна назад. От тила бликна фонтан кръв, а ятаганът излетя от ръката му. Стовари се възнак върху друг турчин, който едва бе превалил ръба, извади го от равновесие и двамата се затъркаляха надолу по склона, като увлякоха със себе си още трима други към дъното.
— Дайте да ги насечем! — извика Дориан и те изскочиха иззад скалите към тълпата турци на ръба на склона. Смъртоносната атака отхвърли нападателите назад. Те се препъваха в собствените си убити и падаха през ръба. Площадката бе разчистена и саарци се втурнаха срещу все още пъплещите нагоре нападатели. На тяхна страна беше предимството на наклона, а турците бяха изтощени почти до краен предел.
Схватката приключи бързо, атаката беше отбита, а нападателите лежаха ранени или убити. Останалите невредими се пързаляха и тичаха надолу по склона, без да обръщат внимание на сърдитите крясъци на командирите си, като ги блъскаха и увличаха със себе си.
Саарци подскачаха на ръба на скалната площадка, развели бради и роби, като сипеха подигравки и мръсни обиди след бягащите. Дориан видя от пръв поглед, че никой от хората му не е убит, нито дори ранен, докато поне дузина турски трупа се валяха полузарити в пясъка по склона.
— Това е само първото блюдо от угощението. — Той овладя ликуването си. В тази първа атака взеха участие не повече от сто души. — Няма да опитат пак по този начин.
Започна да обхожда хората, като им викаше да презаредят мускетите, но мина известно време, докато успее да ги овладее.
— Искам десет души да се качат на скалите. — Той ги извика поименно и прати високо горе, откъдето можеха да наблюдават цялата верига от хълмове, както и всяко движение на неприятеля в долината. Предполагаше, че сега щяха да изкачат пясъчния склон, далеч встрани от устието на прохода, вън от обсега на неговите мускети, за да нападнат от две страни по фланговете. Комбинирано с нова фронтална атака, това нападение щеше да бъде по-трудно за отбиване.
Дориан знаеше, че в крайна сметка, хората му ще бъдат натикани в тесния проход, където ще се видят принудени да изградят последната си отбранителна линия. Като разчиташе на разставените по скалите наблюдатели, той взе шестима души и влезе в прохода, за да подбере най-изгодната позиция.
Почти три години бяха изтекли откак мина за последен път оттук, но си спомняше, че на едно място скалите се вдават навътре. Скоро го откри и тук наистина беше толкова тясно, че натоварена камила би минала с мъка. Зад теснината имаше каменопад и по негово нареждане шестимата саарци оставиха оръжието и струпаха преграда от камъни, зад която можеха да се скрият.
Камилите бяха налягали зад следващия завой и Дориан отиде да се убеди, че са оседлани и готови за светкавично измъкване, щом турците успеят да преодолеят последното му укрепление. Ибрисам нададе къс рев на обич и той го погали по главата, преди да се върне обратно при входа на прохода.
Изпратените по скалите воини стояха на позициите си, а другите се бяха пръснали по протежение на каменната площадка. Зареждаха допълнителните мускети, оставени от принца и ги подпираха на удобни места. Щяха да им дадат възможност за втори изстрел в разгара на битката.
Дориан приклекна на ръба и погледна надолу към неприятеля. Макар слънцето да бе високо и жегата непоносима, соленото поле гъмжеше от оживление. Постоянно прииждаха нови групи ездачи, които се вливаха във вражите редици, а турски офицери яздеха напред-назад, за да проучат терена. Шлемове и оръжия блестяха, а над главите се рееше бяла пелена от прах.
Изведнъж оживлението точно под мястото, където бе застанал Дориан, се усили още повече. Разнесе се звук на рог. Приближаваше малобройна кавалкада, чийто авангард развяваше знамена в пурпурно и зелено — цветовете на Великата Порта. Нямаше съмнение, че пристига командването на вражеските сили. Когато приближиха, Дориан ги разгледа с интерес. Забеляза две фигури в центъра на групата, които ако се съди по великолепните им одеяния и скъпа сбруя на камилите, трябваше да са висши офицери. Единият беше турчин, което личеше от бронзовия му кръгъл щит и шлем със стоманен предпазител за носа. Това ще да е отоманският генерал, реши Дориан и насочи вниманието си към втория офицер — арабин. Дори от това разстояние у него личеше нещо познато и Дориан се размърда притеснен. Увит бе в скъпи вълнени роби, но ясно личеше, че е едър мъж. Лентата, придържаща тюрбана му, бе от златен филигран, а ножницата на извития ятаган лъщеше със същия благороден блясък. Даже и сандалите му бяха златни. Мъжът беше конте. Да пукна, ако не го познавам, каза си Дориан. Усещането ставаше все по-силно и той напрегна памет, за да открие търсеното име.