Музей на страха

Чайлд Линкълн

Но онова, което порази най-много Нора, бяха очите. Едното бе два пъти по-голямо от нормалния си размер, потънало в кръв, невероятно изпъкнало от очната си ябълка. То потрепваше и се въртеше на всички посоки, без да вижда нищо. Другото пък, тъкмо обратното — беше почерняло и сгърчено, неподвижно, потънало дълбоко в орбитата си.

Нора потрепери отново от отвращение. Това сигурно беше някоя от трагичните жертви на „Хирурга“? Но какво бе станало с нея? Какво страховито мъчение бе претърпяла?

Докато я гледаше като

омагьосана, фигурата спря и сякаш за първи път я забеляза. Главата се вдигна и кървясалото око комай я фиксира. Тя напрегна мускули, готова да побегне. Но този миг отмина. Фигурата потрепери силно от глава до пети, след това отпусна глава и отново пое пътя си заникъде.

Отклони лъча на фенерчето от отвратителната сцена, повдигаше й се. Но по-лошо от гнусната гледка беше неочакваното разпознаване. Стана за миг, когато кървясалото око срещна погледа й — тя познаваше този мъж. Колкото и нелепо да бе деформирано сега, тя си спомни, че бе виждала това характерно лице и преди — излъчващо сила, самоувереност; то се появи от лимузината пред строителната площадка на улица „Кетрин“.

Шокът беше толкова силен, че дъхът й спря. Видя с ужас, че фигурата се връщаше назад. Какво бе сторил „Хирурга“ с него? Можеше ли тя да му помогне с нещо?

Но още докато си го помисли, вече знаеше, че нищо не можеше да помогне на този мъж. Свали фенерчето от гротескния силует, който се тътреше бавно и безцелно и се отдалечаваше от нея към стая отвъд лабораторията.

Насочи лъча на фенерчето напред. И тогава малко встрани от лъча забеляза Пендъргаст.

Той беше в съседната стая, легнал на хълбок, потънал в кръв. Изглеждаше мъртъв. Близо до него на пода лежеше голяма ръждясала брадва. А до нея — обърнат пън за екзекуции.

Потисна вика си и изтича през свода, съединяващ двете помещения и приклекна до него. За нейна изненада агентът от ФБР отвори очи.

— Какво стана? — извика тя. — Добре ли сте?

Пендъргаст се усмихна леко.

— Никога не съм бил по-добре, доктор Кели.

Тя освети локвата кръв и аленото петно, което покриваше предницата на ризата му.

— Но вие сте ранен!

Пендъраст я погледна, бледосините му очи бяха леко забулени.

— Да, боя се, че ще имам нужда от вашата помощ.

— Но какво се случи? Къде е „Хирурга“?

Очите на Пендъргаст сякаш се проясниха малко.

— Не го ли видяхте… не мина ли покрай вас?

— Какво? Мъжът, целият покрит с язви? Феърхевън? Той ли е убиецът?

Пендъргаст кимна.

— Господи! И какво му се е случило?

— Отровен е.

— Как?

— Пипа някои от предметите в тази стая. Внимавайте да не последвате примера му. Всичко, което виждате тук, е експериментална система за отравяне. Когато вземаше в ръце различни оръжия, Феърхевън несъмнено е поел чрез кожата си доста силен коктейл от отрови — невротоксини и други бързодействащи отровни вещества.

Той

сграбчи ръката й със своята хлъзгава от кръвта ръка.

— Смитбак?

— Жив е.

— Слава Богу!

— Ленг бе започнал да го оперира.

— Знам. Стабилизиран ли е?

— Да, но не знам за колко време. Трябва да го отведем — него и вас — веднага в болница.

Пендъргаст кимна.

— Имам един познат лекар, който може да уреди всичко.

— Но как ще излезем оттук?

Пистолетът на Пендъргаст лежеше на пода близо до него и той се протегна да го вземе, като направи лека болезнена гримаса.

— Моля ви да ми помогнете да се изправя. Трябва да се върнем в операционната, да проверим състоянието на Смитбак и да спрем моето кървене.

Тя му помогна да стане на крака. Пендъргаст залитна, опря се тежко на ръката й.

— Осветете за миг нашия приятел, ако обичате — рече той.

Нещото, което бе представлявало Феърхевън, се тътреше покрай една от стените. Налетя на голям дървен шкаф, спря, върна се, тръгна пак напред, сякаш не можеше да преодолее препятствието. Пендъргаст го изгледа, след което се обърна.

— Повече не представлява заплаха — прошепна той. — Да се връщаме горе колкото е възможно по-скоро.

Поеха по обратния път през подземните помещения.

Пендъргаст спираше от време на време да си почине. Мъчително бавно се изкачиха по стълбите.

Смитбак лежеше на масата в операционната все още в безсъзнание.

Нора прегледа набързо мониторите — жизнените параметри бяха слаби, но стабилни. Литровата торбичка с физиологичен разтвор беше почти празна и тя я смени с трета. Пендъргаст се наведе над журналиста, дръпна чаршафите и го прегледа. След малко отстъпи назад и рече простичко:

— Ще оцелее.

Нора почувства огромно облекчение.

— А сега аз самият се нуждая от малко помощ. Помогнете ми да сваля сакото и ризата си.

Нора развърза сакото от кръста на Пендъргаст, след това му помогна да свали ризата. Видя раната с неправилна форма в хълбока, обрамчена с кървава коричка. От разтрошения му лакът течеше още кръв.

— Докарайте онази количка с хирургическите инструменти — рече той и я посочи със здравата си ръка.

Нора докара количката с подноса върху нея. Забеляза, че торсът му, макар и строен, бе изваян от силни мускули.

— Вземете и онези клампи ей там, моля ви — Пендъргаст почисти кръвта от раната, след това я поля с бетадин.

— Не искате ли нещо за болката? Знам, че има…

— Няма време.

Пендъргаст пусна кървавата марля на пода и насочи прожектора към раната си.

— Трябва да зашия тези кървящи места, преди да съм отслабнал съвсем.

Нора го гледаше как преглежда раната.

— Снемете тази светлина малко по-ниско, моля. Така, така е по-добре. А сега, бихте ли ми подали онези клампи?