Над всичко

Вежинов Павел

Баян се обърна и я погледна. Нищо особено нямаше в тоя поглед — нито жестокост, нито гордост — само мъничко тревога и загриженост. Но лицето му бързо се успокои. Приближи до нея спокойно и каза простичко:

— Видя ли?

— Да, видях всичко…

Внезапно Баян се усмихна.

— Лошо ли направих? — запита той.

— Не — защо?

— Как защо? Ти казваше, че е лошо да се убиват животните.

— Но той… той уби зайчето! — тя не усещаше, че заеква. — Той искаше да убие и тебе…

— Така е — каза Баян и очите му се усмихнаха. — Човешката кожа е много тънка, трябва да си я пазим…

Тя

мълчеше засрамена.

— Ами вие нямате ли оръжия? — запита той.

— Имаме…

— А защо ви са? Нали във вашето време никой никого не убива?

— Да, наистина никой никого не убива — потвърди тя. — Повече от сто години нито един човек не е убил друг човек… За нищо, по никакъв повод… Освен неволно, разбира се — при катастрофи.

— Какво е това?

— Не мога да ти го обясня… Както не мога да ти обясня защо още имаме оръжие, макар и в складовете. Никой не може да обясни. Все пак се плашим от нещо — и ние не знаем от какво. Може би от някакви пришълци от космоса… Но и това няма да разбереш…

— Разбирам го.

— Не, не разбираш… Това не са скити, това е нещо съвсем друго. А оръжието, изглежда, пазим поради нещо в душата си. Страхуваме се да се разделим с него.

— Човек без оръжие е слаб — отсече Баян. — Зверовете имат зъби и нокти… А човекът оръжие…

— Ние няма от какво да се пазим, Баян… Може би само от себе си.

Но той не й повярва. Замълча и погледна към небето. Там и последната звездица бе изчезнала.

— Да вървим — каза той. — Трябва да издоя козите.

Тя се усмихна — убиец на зверове и дояч на кози. Всъщност и двете неща му приличаха. Какво ли би казал Алек за такъв човек — Алек с тънките сини пръсти, който не бе докосвал през живота си дори ухо на магаре. Навярно би изтръпнал от ужас. Тя отново се усмихваше, като си ги представяше един до друг.

— Защо се смееш?

— Нищо.

Той я хвана леко за лакътя, за да я изведе на пътеката. Тоя път тя не потрепера от неговото докосване. Усети само топлината на ръката му — така приятна в хладината на утрото. И едва сега видя, че е само с пижамата си — със смешните панталони, които така много го стряскаха. И тръгна пред него с чувството, че е смешна и мъничка, с чувството, че е жива, че се е избавила от смъртна опасност. Такива неща не се случваха в нейния свят, в който смъртта бе просто инцидент и вече никой не мислеше сериозно за нея, но тука живееха със смъртта, тя беше около тях. Това правеше живота им така странен, така скъп, така истински. И може би затова изпълнен с толкова смут и вътрешно движение. Но сега не й се искаше да мисли за нищо. Просто вървеше пред него, смешна и мъничка, глупава и безсилна.

Ина влезе в хижата да се облече, а Баян се запъти към козите си. Бяха само три и през нощта ги държеше затворени в малка кошара недалеч от хижата. Тъкмо бе започнал да дои едната от тях, и му се стори, че чу някакъв слаб шум в храстите. Погледна нататък — нищо. Но неговият опитен поглед долови слабото трептене на едно клонче. Човек или звяр? Не, не можеше да бъде звяр. Той стана бързо и с леки стъпки забърза нататък. И тъкмо навреме, за да види снишената фигура на човек, който се мъчеше да се измъкне незабелязано из храсталака. Баян се затича след него. Но непознатият навярно бе

чул стъпките му, защото с все сила побягна. И все пак преследването не трая дълго. В цялото племе нямаше по-бързоног човек от младия княз. Той го настигна, хвърли се със скок върху него и го повали на земята. Двамата се сборичкаха, Баян лесно го обърна по гръб. И се отдръпна учудено назад…

— Слав, ти ли си?

Едро, малко глуповато лице, сини гузни очи. Та той бе един от връстниците му в селището, като деца другаруваха.

— Аз съм — отвърна сърдито беглецът.

— Ами тогава защо бягаш?

— Защото ти ме подгони…

Баян веднага разбра, че Слав го лъжеше. Нямаше никаква причина да бяга, освен ако…

— Видя ли я?

— Видях я — отвърна Слав намусено.

— Кога я видя?…

— Ами сега, преди малко… Идвах при тебе и ви видях… Ама не повярвах на очите си, да ти кажа… Коя е тя Баяне?…

Младежът се намръщи. Знаеше, че непременно ще се случи някой ден — да я видят. Но не очакваше да се случи толкова скоро.

— То не е твоя работа — каза той строго. — Нищо не си видял, нищо не си чул… Хайде, стани…

Слав стана.

— Разбра ли какво ти казах? Ако чуя само една думичка, с мене ще се разправяш!…

Слав тръгна, Баян гледа след него, докато изчезна в горичката. Той отново се върна при козите, но сърцето му беше свито. Какво ще стане в селото, ако наистина Слав се разбъбра. Сам не знаеше какво би могъл да им каже. Жена от времето — разбира се, никой нямаше да повярва на такива глупости. Навярно щяха да помислят, че девойката е византийка. А това никак, ама никак не беше хубаво.

Когато след малко Баян се върна в хижата, намери девойката клекнала край пещта. Със зачервени от дима очи и с издути бузи, тя с все сила се мъчеше да разпали огъня. И, разбира се, не успяваше — всичко от пещта се връщаше обратно в хижата. Ина дори не го забеляза, че е влязъл вътре — толкова се беше улисала в своето занимание.

— Какво правиш, Ина? — запита той зарадван.

Тя трепна и се обърна.

— Нищо, мъча се да запаля огъня…

Той се засмя:

— Остави, не е толкова лесна тая работа… Трябва най-напред да погледаш…

Баян клекна край пещта, стъкна съчките, ловко разпали огъня. След малко той весело пламтеше, без да издава никакъв дим. Баян изсипа половината от ведрото в голямата глинена паница. Млякото можеше да се пие и сурово, разбира се, той даже го предпочиташе, но така се разваляше по-бързо. Нека кипне, в топлото мляко по-хубаво набъбва хлябът.

— Днеска цял ден сме на мляко — подхвърли той шеговито. — Щом не даваш да убивам животни.

— Аз ти казах, Баян. Вече няма да ти преча за нищо… Ама съвсем за нищо… Прави си това, което си правил винаги.

Баян я гледаше изпитателно.

— Да, но няма да ти бъде приятно — каза той.

— Наистина — изрече тя с усилие. — Няма да ми бъде приятно… Но това няма значение…

— За мене има.

Погледна я дълго, някак тежко и напрегнато се замисли. И тя усети, че ще каже това, което не биваше да казва.

— Слушай, Ина — започна той бавно. — В края на краищата аз мога да се откажа от лова… И да се хвана като всички други за ралото. Но ти трябва да обещаеш, че ще останеш да живееш при мене…