Над всичко
Шрифт:
— Тука ли живееш? — запита най-сетне тя.
— Тука — отвърна той малко уплашен да не би да обърне гръб, да си отиде.
— Ама наистина като в най-старите приказки. Виждала съм илюстрации — съвсем същата… Само дето не стои на пачи крака… Сам ли си я направи?
— Не, с приятели…
Те приближиха, Баян пъхна ръката си в някаква дупка на вратата и махна мандалото. Ина влезе първа и се огледа в лекия полумрак. Най-напред видя широкото легло, застлано с мечи кожи и с голяма алена възглавница от домоткано платно. В ъгъла беше пещта — едра и тантуреста — като някакво непохватно животно, застанало
— Какви хубави шарки… И да искаме, не можем да направим като вашите.
Баян излезе да донесе дърва за пещта. Като се върна, лицето на девойката не беше чак толкова ентусиазирано.
— Баян, тук малко мирише…
— На кожи, Ина… Но те миришат хубаво…
— Може би… Но за мен тая миризма е малко силничка… Може да получа и някаква алергия.
— Какво да получиш?
— Нищо, алергия… Не може ли да изнесем тия кожи навън?
— Може, разбира се… Но ако плисне някой дъжд — всичко ще стане само на кожи.
— Тогава набързо ще ги внесем…
— Добре, добре, чакай по-напред да запаля пещта.
— За какво ти е тая пещ? Ами тука е топло.
— Ти си чудна, Ина… Нали трябва да приготвя нещо за ядене.
— Баян, ти искаш да изядеш тая хубава птица?
— Хубава или грозна — нещо трябва да се яде.
— Не, не! — възрази решително девойката. — Аз не искам…
— Ами гладна ли ще стоиш?
— Аз имам хапчета!
— Какво значи хапчета? — запита Баян учудено.
— Сега ще видиш…
Тя отвори куфара и извади оттам малко бурканче. После внимателно изсипа в шепата си няколко розови хапчета. Баян ги погледна с изумление.
— Ама вие това ли ядете?
— Е, не, разбира се… Само в случай на нужда… Но обикновената ни храна е много стерилна, Баяне. Ако ям от твоята птица, ще ме хване… такова… ще ме хване разстройство … Всички, които пътуват във времето, ядат само хапчета.
Баян затвори малката деликатна шепа с толкова тънки и розови пръстченца.
— Хвърли тия буклуци! — каза той убедено. — Та това не е нищо, с тия хапчета ще умреш от глад… Пък ще видиш колко е вкусен фазанът. Най-напред хубаво се сварява, след това се пържи с прясно масло… Ще си оближеш пръстите.
— Никога не съм си близала пръстите.
— Тоя път наистина ще ги оближеш…
И без да спори повече, бързо и сръчно запали огъня. Наистина отначало пещта малко попуши. Ина кихна няколко пъти, но Баян, улисан в своята работа, не обърна внимание. Седнала на едно от дървените столчета, девойката търпеливо понасяше всичко. Това, което бе чела в старите романи, сега ставаше пред очите й. Той стопли вода, изля я в едно ведро, после нехайно хвърли вътре птицата. Ина изтръпна, но издържа. Но когато почна бързо и ловко да скубе фазана, тя се намеси:
— Баяне, жестоко е да скубеш това нещастно животно… И никак не ти прилича.
— Но то не е живо!… И сега нищо не усеща…
— Какво, като не усеща?… Пак е жестоко и грозно… Да ти кажа право, вие все още сте си варвари.
Баян трепна и за пръв път я погледна намръщено.
— Не бива да казваш тая дума! — обади се той мрачно. — Варвари ни наричат византийците… А те са много по-безмилостни и по-жестоки от нас… Ние, славяните, живеем братски и убиваме само когато ни предизвикат.
Тя разбра, че го е засегнала зле. И навярно беше прав — византийците като по-цивилизовани наистина са били и по-жестоки. Тя вече си припомняше за някои зрелища от древните циркове.
— Прощавай, Баяне…
— Нима вие нямате птици?
— Имаме малко — каза тя колебливо. — Но не ги ядем…
— А какво ядете?
— Изкуствени пилета — синтетична храна… Но на вкус по нищо не се различават от естествените…
— Не знам — измърмори той.
— Защо — не вярваш ли?
— Ами ти сама каза, че нищо, което е изкуствено, не може да прилича на истинското.
Ина се поусмихна.
— Не си лош ученик — похвали го тя. — Започна вече да си служиш с моите аргументи… Пък може и да си прав… И някои наши учени твърдят същото…
Баян отново сложи фазана да се вари на пещта. Ина не можа да издържи гледката и излезе навън. До вратата имаше скована малка дървена пейка, тя седна на нея. Слънцето се беше вече скрило зад покрива на хижата, в сянката беше прохладно. Тя дълго и ненаситно гледаше тая спокойна долина — само светлина и сенки, само трева и дървета, само небе и облаци. Никакъв признак на живот — ни най-малък, нищо освен пеперудите, нищо освен жълтите и сини птици, които от време на време леко подсвирваха. Обзе я за миг странното и като че ли страшничко чувство за физическа самота, която никога не бе изпитвала в своя свят, пренаселен с хора, движение и машини. Струваше й се че се стопява като утринна мъглица, че изчезва, че се слива с това огромно и величаво спокойствие, по-вечно и от вечността.
И точно тогава видя смока, който спокойно пълзеше към нея и я гледаше с гладките тъмни мъниста на очите си. Тя изпищя и хукна в хижата.
— Змия! — изкрещя тя извън себе си.
Очите й бяха едва ли не луди. Той се намръщи, разбра веднага какво е станало. Спокойно се изправи и взе лъка си. Сърцето му бе много ожесточено в тоз миг. Но като излезе вън и видя смока, който все така дружелюбно и спокойно пълзеше към него, нещо трепна и се сви в душата му. Трябваше да се лиши от своя стар приятел — трябваше заради нея. Опъна лъка, стрелата бръмна. Острието се впи точно в черното блестящо око, прикова го в утъпканата пръст на пътеката. Смокът се изви във въздуха като зелен пламък, сви се на кълбо, после бавно се отпусна. Все още трептеше и бляскаше на слънцето със зелените си люспи, конвулсиите бавно замираха. Баян се обърна и влезе в хижата. Тя се беше поуспокоила, но все още надзърташе уплашено навън.
— Успокой се, убих го — каза той простичко.
— Не биваше да правиш това, Баяне…
— Той те уплаши…
— Какво, като ме е уплашил?… Разбери, Баяне, ти нищо не трябва да убиваш заради мен в твоя свят, нищо не трябва да променяш… Това е страшен закон.
— Чий закон? Византийски?
— Не, това е закон на времето… Няма по-неумолими от неговите закони.
— Не ме интересуват никакви закони — отвърна той. — Ние, славяните, нямаме закони… И живеем по-щастливо от византийците.