Над всичко
Шрифт:
— Какво като е красиво? — не разбра той. — То пак си е вкусно…
— Нищо красиво на тоя свят не бива да умира, Баян… Нито цветя, нито птици…
Той като че ли почна да я разбира по малко.
— Ами полето е пълно с фазани…
— Какво като е пълно… Ако тия… ловците, искам да кажа, продължават да ги избиват, рано или късно те ще свършат… Тогава светът ще остане без красиви неща… А какво е свят без красиви неща?… Той е пустиня…
Баян леко се намръщи. Всички тия думи му се виждаха съвсем безсмислени.
— Хората правят и по-красиви неща! — каза той. —
— Не може да бъде хубава като тая птица — отвърна момичето и в гласа й вече се чувствуваха нетърпеливи нотки. — Нищо изкуствено на тоя свят не може да бъде истински хубаво… А как човек може да бъде красив, ако е обкръжен само от изкуствени вещи…
Баян не отговори. Може би това странно момиче говореше истината. В края на краищата то наистина бе по-хубаво от своята рокля.
— Добре, добре!… А сега да вървим — предложи той примирително.
Баян отново взе куфара. Прекосиха рядката букова горичка и излязоха на полето. Тука тревата беше ниска и суха, въздухът трептеше в далечината от лятната жега. Ина вървеше по лекия склон като захласната, гледаше небето, дърветата, птиците, които прелитаха между тях. И когато съзря първата пеперуда, някак неусетно коленичи пред храста, на който беше кацнала. Беше наистина необикновено голяма жълта пеперуда с кадифени крила — Ина я гледаше като омагьосана, не смееше да помръдне.
— Пеперуда! — пророни най-сетне тихичко.
Баян се почеса — какво толкова странно можеше да има в една пеперуда, та макар и малко по-различна от другите. Тя трепкаше едва забележимо с крилата си и на Баян му се струваше, че е не по-малко стресната от момичето. Те се гледаха и двете и сякаш нещо нечуто си говореха.
— Искаш ли да ти я хвана?
— Искам!
Баян остави лекичко на земята това, което носеше в ръцете си, и безшумно пристъпи. Така както тая малка глупачка се беше захласнала, може би щеше да успее да я захлупи в шепите си.
— Не! — възкликна изведнъж момичето. — Остави я!… Моля ти се, остави я!… Ще я убиеш!…
Баян нерешително спря. И пеперудата сякаш дойде на себе си, неочаквано литна. Летеше като замаяна, на резки зигзаги, сякаш всяка секунда взимаше някакво ново решение. Ина я гледаше все така зашеметена, без да помръдне от мястото си.
— Вие нямате ли пеперуди? — запита Баян учудено.
— Не, Баян… Отдавна нямаме… Може би от векове…
— Как така!
— Ами не знам… Просто изчезнаха — за по-малко от две десетилетия… Учените дори не разбраха на какво се дължи това… Навярно сме ги изтровили с нещо… Все още са ни останали някакви насекоми — мравки, бръмбари, но пеперудите изчезнаха…
— Ами защо не си вземете от нас…
— О, не — това е невъзможно… От вас не можем да вземем никакви вещи… Нищо, което сме загубили, вече не можем да вземем от вас… Даже и пеперудите…
Тя говореше тихичко и толкова скръбно, сякаш не бяха измрели пеперудите, а всичките й роднини. Баян отново се почеса. Ами това странно момиче дали наистина беше с ума си. Как могат да изчезнат пеперудите, та те са безчет. Докато стигнат до реката, видяха толкова много пеперуди, че накрая дори и девойката престана да спира пред всяка една от тях.
— Колко е чудно, когато цветята летят! — възкликна тя най-сетне. — Знаех го, разбира се, но не очаквах, че е толкова красиво…
Бяха стигнали реката, тя спря и отново се загледа с унесен поглед в нея.
— И река ли нямате? — запита той шеговито.
— Не, реки имаме…
— А риба?
— И риба… Макар че не я ловим…
— Защо не я ловите?
— За какво ни е?… Толкова е красиво да се гледа, когато рибата бяга в плитчините…
Баян се замисли.
— Ина, ти само за красиви неща говориш… Може би защото ти самата си… — той се запъна — защото самата си толкова красива.
Ина се засмя и като че ли изведнъж дойде на себе си. Погледът й отново стана шеговит и разумен.
— Не знаех, че комплиментите имат толкова стара дата.
Той не я разбираше, но мълчеше. Тя все тъй гледаше към кипящата от искри водна повърхност.
— Има ли мост?
— Няма мост, Ина… И за какво ни е… Водата е съвсем плитка…
— Ще я прегазим ли?
Тя погледна със съжаление своите красиви обувки. Не, съвсем не бяха за газене на планински потоци.
— Аз ще те пренеса! — предложи той зарадвано.
— Добре — съгласи се тя и изведнъж се уплаши. — Не, страх ме е…
— От мен?… Защо?
— Не знам — сви рамене момичето.
Той се понамръщи за миг, после изведнъж я грабна в ръцете си. Лицето на девойката замръзна от изненада — много странно, много неприятно бе това чувство, сякаш изведнъж се бе озовала в лапите на див звяр. Искаше й се да извика, да се дръпне, да се изплъзне незабавно от яките му ръце. Но това чувство трая само мигове. Тя бързо се успокои, като че ли се засрами малко от себе си. Тоя млад славянин изглеждаше по-чист от водата, която газеха, по-чист от момче. Нищо, че така остро лъхаше на човек и на кожи. Не биваше с нищо да го предизвиква и огорчава.
— Ти си по-лека от перце! — каза той смаяно. — Как можеш да бъдеш толкова лека… От въздух ли си направена.
— Не, от глупости — отвърна тя. — От всякакви и най-ужасни глупости. Само те са толкова леки…
2
Хижата беше изградена от неодялан, грубичък дърворед и покрита с неовършана слама — съвсем простичка хижа, но Ина я гледаше като омаяна. Тя стоя пред нея дълго, без да трепне, с поглед, без да каже нито дума. Дори и Баян започна да се озърта — да не би да е до-пълзял отнякъде зеленият смок, който често обичаше да се припича на слънцето пред прага му. Не, нямаше нищо. Хижата си беше все същата, дори му се струваше някак грозна и недоправена. Може би трябваше да окастри поне дървените трупи, да сложи рамка на прозореца. Пък и вратата беше направена доста набързо — само дето се беше постарал да подбере бели брезови стволчета, да ги овърже едно в друго с яко конопено въже. Така се правеха ловджийските хижи — без украса, без дърворезба. Пък и не очакваше тогава, че ще остане да живее толкова дълго край стария лес.