Над всичко

Вежинов Павел

— И как дойде тука?

— Ето това няма да разбереш — все тъй шеговито бърбореше девойката. — Колкото и да ти го обяснявам… Но с две думи… Аз току-що пристигнах с Машината на времето…

— С каква машина?

— На времето… Поне тъй я наричат нашите писатели. А пък тя си има, разбира се, съвсем друго научно название.

— Ама нищо не ти разбирам! — възкликна Баян едва ли не сърдито.

— Знам, че не разбираш… Ами не питай, като не разбираш…

— От много далеч ли идваш?

— От много, много далече! Даже не можеш да си представиш от колко

далече… Но аз не съм дошла тука по пътищата. Аз съм дошла от времето… И то от бъдещето, от много далечна епоха.

— Не те разбирам, Ина, ти да не си магьосница?

— Каква магьосница! — погледна го девойката. — Магьосниците са стари и зли…

— Те могат да се правят млади и хубави…

— Не съм магьосница! Аз съм обикновено момиче, занимавам се с философия… Сега-засега водя семинар по древни езици при катедрата на професор Хем-ниц… По целия свят има само няколко такива смахнати като мен, които се занимават с древни славянски езици.

— И за какво си дошла?

— Ето сега — като ти кажа, хич няма да ми повярваш… Дошла съм да събирам приказки…

— Приказки ли?… За какво са ти приказки?

— На мене ли?… Просто имам нужда от тях… Но не става дума само за мене… Тъй съм си наумила, че на нашия свят сега от всичко най-много му са нужни хубави приказки…

— Вие нямате ли приказки?…

— Имаме — такива едни много дълги и… скучни… В тях всичко е истинско… Липсва им поетичното въображение, милата наивност на вашите приказки, тяхната чистота… Тогава аз реших да дойда тук и да пия направо от извора… Но това никак не е лесно, макар да имаме доста машини на времето. Там е цялата работа, че за пътуването се издават специални разрешения, и то при много особени случаи… Моите съображения им се видяха несериозни… Тогава аз откраднах една машина от Алек…

— Открадна? — запита едва ли не зарадван Баян.

Девойката се засмя.

— Да, чисто и просто откраднах. В нашето общество това никак не е прието… Разбира се, и там понякога хората пооткрадват по нещичко — някоя мисъл, някое интересно сюжетче… Но никога не крадат вещи, защото няма смисъл… Всички предмети у нас се получават безплатно… Но Машината на времето аз все пак си откраднах… И ето ме тука… Разбра ли сега какво е станало?

— Нищо не разбрах! — призна си откровено Баян.

— Всъщност това няма значение… Кажи ми сега нещо за себе си… Къде живееш?

— Аз ли!… Ей тук, наблизо…

— В селото?

— Не в селото… Живея сам…

— Да не са те изпъдили?

— За какво да ме пъдят!… Аз съм ловец, Ина… Не е работа за мен да мъкна ралото…

— Е, да, разбира се… Нали си син на княз… Малко мързел ти се полага по сан… То се знае, че да стреляш с лък, е много по-лесно…

— Никак не е лесно — каза Баян обидено. — Никой в племето не може да стреля с лък като мен.

— И какво правиш с това… как се казваше… с плячката? Нима сам я ядеш?

— Не, разбира се… Почти всичко нося в селото и оттам получавам каквото ми трябва.

— Да, разбирам — кимна Ина. — Натурална размяна… И все пак я предпочитам, отколкото да ме хрантутят разни роботи…

Девойката се изправи, стъпи внимателно на контузения си крак. При движението роклята й отново заблестя във всички цветове на дъгата, които се сменяха сега много по-бързо и сякаш грееха. Баян я гледаше едва ли не уплашено — това наистина бе много по-страшничко, отколкото среща в гората със стария вълк.

— Ина, как става това?

— Кое?

— Ами това с роклята… С цветовете й…

— Много просто нещо… дори малко демодирано… Какво, не ти ли харесва?

— А, не — харесва ми… Но трябва да я смениш… Ще те помислят за магьосница, Ина…

— Добре, добре… Имам няколко други рокли в куфара… Ама къде ми е куфарът? — досети се изведнъж тя.

— Какво е то?

— Сандък с дръжка… Носех го със себе си…

Баян веднага го съзря — захвърлен в папрата. Той го повдигна, учуден от лекотата му, сякаш бе пълен с въздух.

— Това ли е?

— Да, това… Ух, че се уплаших…

— Ина, ти сега къде живееш? — запита внимателно младежът.

— Никъде, Баян, нали ти казах… Аз току-що пристигнах и право в твоя капан.

— И сега нямаш никакъв дом?

— Никакъв…

— Ина, ще дойдеш ли да Живееш при мен?

Девойката се засмя. После отново го огледа от главата до петите с тоя прям, чистосърдечен поглед, с който в неговото племе дори жените не смееха да погледнат своите мъже.

— Бях намислила да живея при някоя малка, кротка бабичка — каза тя. — А не при такъв левент като тебе… Преди всичко ти не знаеш приказки…

— Знам всички приказки! — възкликна горещо Баян.

— Добре, да видим по-напред в какъв палат живееш. Пък ще помислим…

Баян някак инстинктивно посегна към куфара. В неговото племе никога мъже не носеха женски вещи — това бе обидно. Но той смътно усещаше, че тая жена не е като другите. Или може би изобщо не беше жена. Може би беше дъщеря на Перун, сестра на Лада. Може би сам Перун беше изковал от отблясъците на мълниите тая чудна рокля. Момичето тръгна редом с него, като лекичко накуцваше. Богините надали куцат, все пак жив човек е. Тя го погледна, отново се усмихна. Всичко му беше весело и смешно на това момиче. Девойките от племето се смееха само когато бяха помежду си. И даже не се смееха, а направо се кискаха на своите момински шеги. В присъствието на мъже те просто гледаха към земята, клепачите им тежаха като златни. Много трудно беше да погледнеш направо в очите на девойката, много по-трудно, отколкото да я дръпнеш за плитките.

— Фазанът! — досети де той.

Остави куфара и затича през полето. След малко вече го носеше, леко усмихнат и горд, разбира се — не е никак лесно да се улучи със стрела летяща птица. И доста се стресна, като видя уплашените очи на девойката:

— Ти ли я уби?

— Ами аз…

— Не бива да правиш това, Баяне! — промълви тя тихо. — Поне докато съм аз тука…

— Защо?… Та това е фазан!… Знаеш ли колко е вкусен!…

— Вкусен бил!… Как можа да го кажеш!… Ами това е животно, Баян! И при това толкова красиво…