Обикновен гений
Шрифт:
— Хайде, говори — меко го подкани Мишел.
Той извърна глава към страничното прозорче.
— Квантовите компютри имат огромен потенциал, който може да промени света както в положителен, така и в отрицателен смисъл.
— Вероятно същото е мислил и онзи, който е открил атомната бомба — подхвърли тя.
— По-добре да сменим темата — потръпна Чамп.
— Добре. Покажи ми какво може малката птичка.
Той издърпа щурвала и чесната рязко започна да набира височина. Леко, сякаш без усилия. После преминаха към серия от резки пикирания
— Ето го покрития с мрачна слава Кемп Пиъри — промърмори Чамп и махна към прозорчето. — Ако се снижим още малко, със сигурност ще ни свалят.
— Наистина ли? Няма ли начин да се спуснем още мъничко?
Чамп слезе на седемстотин метра, а тя се наведе напред, опитвайки се да запамети топографията на района.
— Значи не можем да се спуснем по-ниско, така ли?
— Зависи дали обичаш да рискуваш — подхвърли той.
— Не съм много склонна да рискувам, но ти май си на другия полюс…
— Най-странното е, че преди да те срещна, бях крайно предпазлив.
Щурвалът помръдна наляво, скоростта намаля. Самолетът полетя по права линия, следвайки контурите на река Йорк.
— Това е всичко, което можем да си позволим, без да ни пратят една ракета отзад — каза Чамп.
Мишел видя пристана, от който Иън Уитфийлд вероятно беше потеглил със своята лодка. До него личаха грамадите на бункерите, които Шон й беше показал на сателитната карта. Гледани отгоре, те наподобяваха сиви бетонни кубове, подредени в една редица. На север от тях се виждаше нещо като канал, който прорязваше дълбоко територията на Кемп Пиъри. Отвъд него се виждаше широката писта. Очите й се плъзнаха по къщите на някогашните градчета, за които говореше Саут Фрийман. Сред тях стърчеше една доста по-голяма тухлена постройка с малък басейн отпред. Южно от Кемп Пиъри се виждаше центърът за доставки на флота и оръжейният арсенал.
— Федералните са запечатали целия район — подхвърли тя.
— О, да — кимна той, направи плавен завой надясно и се насочи на изток, поддържайки височина от седемстотин метра. Под тях се разстла изключително живописна местност.
— Прекрасно е — промълви Мишел.
— Така е — погледна я той втренчено и побърза да извърне глава.
— Стига, Чамп — игриво подхвърли тя. — Изчервяват се само момичетата.
— Веднъж повозих и Мънк — глухо рече той.
— Така ли? Може би е искал да види нещо конкретно?
— Не, но изрази желание да летим доста ниско над реката.
За да огледа района максимално добре, помисли си Мишел. Също като мен.
— Хм… Искаш ли да поемеш управлението? — внезапно попита Чамп.
Тя кимна, улови шурвала пред себе си и леко го премести наляво, после надясно.
— Може ли да се издигнем по-високо?
— До три хиляди метра. Просто издърпай щурвала към себе си, но плавно и съвсем леко.
Мишел се подчини и носът бавно се повдигна. На указаната
— А какво ще кажеш за едно пикиране, както преди малко го направи ти? — предложи тя.
Той я погледна косо, преглътна и кимна.
— Разбира се.
Мишел леко натисна щурвала напред и носът на чесната се наклони. После още малко. Земята се понесе срещу тях с главозамайваща бързина, но тя продължаваше да натиска елипсата в ръцете си. В съзнанието й изведнъж се появиха кошмарите, които я бяха измъчвали в продължение на три десетилетия. Видя замръзнало от ужас дете, но кое беше то? Тя самата? Не можеше да бъде сигурна, дори във въображението си. Но въпреки това я обзе вледеняващ ужас.
Летяха почти отвесно надолу, но Мишел сякаш не забелязваше бясно сменящите се цифри на висотомера и предупредителните сигнали. Изобщо не погледна към Чамп, който панически дърпаше своя щурвал и й крещеше да пусне нейния. Същевременно си даваше сметка, че ще се разбият, но ръцете й останаха залепени за щурвала. За втори път чу собствения си глас, който тихо изрече „Сбогом, Шон“.
После мъглата в съзнанието й най-сетне се разпръсна и до нея достигна пронизителния вик на Чамп.
— Пусни щурвала! Пусни го!
Извърна глава и погледна побелялото лице на Чамп, който дърпаше с всички сили лостовете пред себе си, опитвайки всичко възможно да извади машината от смъртоносната спирала. Ръцете й бавно пуснаха щурвала. Макар и с доста усилия, Чамп успя да върне чесната в хоризонтално положение. Минута по-късно под тях се появи пистата. Самолетът се приземи с тежко подскачане.
Скоростта бързо намаля, машината рулира в края на пистата и спря. В продължение на няколко секунди в кабината се чуваше единствено тежкото им дишане. После Чамп тръсна глава и се обърна да я погледне.
— Добре ли си?
Мишел усети как в гърлото й се надига парлива течност.
— Много добре, ако вземем предвид факта, че за малко не убих и двама ни — мрачно отвърна тя.
— Често се случва на неопитните пилоти — въздъхна той. — Ръцете им сякаш залепват за щурвала. Съжалявам, не биваше да ти предавам управлението.
— Не си направил нищо погрешно, Чамп! — остро отвърна тя. — Аз съм тази, която трябва да се извини.
Слязоха от чесната и бавно се насочиха към мерцедеса на Чамп, паркиран близо до хангара. От близката горичка изскочи голям мотоциклет и с бясна скорост се понесе към тях. Беше изрисуваният харли на Хорейшо. Водачът бавно свали каската си.
— Прекрасно време за летене, нали? — обади се Шон Кинг.
— Какво търсиш тук? — троснато попита Мишел.
Той й подхвърли резервната каска и късо нареди:
— Хайде, тръгваме!
— Благодаря за урока по пилотиране, Чамп — обърна се тя, докато се настаняваше на седалката зад Шон. — Съжалявам, но в момента не ми е до обяд.
Напуснаха частното летище и поеха към Бабидж Таун. Две минути по-късно Мишел му каза да спре.
— Какво има? — извика през рамо Шон.