Окото на тигъра
Шрифт:
— Не трябваше да го правите, мистър Хари — сърдито викна Уоли. Пръстите му се забиха в бицепса ми и аз изскърцах със зъби.
— Самият президент ме освободи, Уоли. Знаеш го много добре — извиках му в отговор аз, а Дейли се изправи със свито от болка лице, продължавайки да закрива чатала си с ръце.
— Скроили са ми номер — викнах аз, знаейки, че ми остават само няколко секунди, защото Дейли се люшкаше към мен с палка в ръка и с отворена уста, опитвайки се да възвърне гласа си.
— Ако ме вкара в килията, той ще ме убие, Уоли…
— Млък! — изписка Дейли.
— Нямаше да смее да го направи, ако президентът…
— Млъкни! Млъкни! — повдигна бамбуковата палка като за удар със сабя и тя изсъска подобно на кобра. Замахна умишлено към раните ми и гъвкавото дърво изплющя върху ми като пистолетен изстрел.
Болката от удара беше невъобразима и аз се свих, опитвайки се да се изтръгна от хватката на полицаите. Но те стискаха здраво.
— Млъкни! — крещеше извън себе си Дейли от болка и ярост. Замахна отново и палката се заби дълбоко в полузаздравялата плът. Сега вече пищях аз.
— Ще те убия, копеле мръсно — отстъпи назад Дейли, все още превит от болка, и затършува с пръсти по кобура си.
И онова, на което се надявах, се случи именно тогава. Уоли ме пусна и скочи напред.
— Не — викна той. — Само не и това.
Надвисна над присвитото хилаво тяло на Дейли и му попречи да измъкне пистолета с яката си кафява ръка.
— Махни се от пътя ми! Заповядвам ти — извика Дейли, но Уоли откачи ремъчето от приклада на пистолета и го обезоръжи. Отстъпи назад, стиснал пистолета в ръката си.
— Ще те разжалвам — заекна объркано Дейли. — Твой дълг е…
— Знам какви са ми задълженията, инспекторе — с простичко достойнство изрече Уоли, — но никъде не е посочено, че трябва да се убиват задържаните — после се обърна към мен — Мистър Хари, най-добре е да се махате оттук.
— Ти освобождаваш задържан… — задъха се Дейли. — Човече, аз ще те разжалвам.
— Не съм видял никаква заповед за арестуването му — прекъсна го Уоли. — Щом президентът подпише заповедта, веднага ще върнем мистър Хари тук.
— Мръсно черно копеле — пръхтеше срещу него Дейли, а Уоли се извърна към мен.
Пътуването до хижата ми беше мъчително дълго, тъй като при всяка неравност на пътя получавах удар в гърдите. Единственото, което научих от тазвечерната веселба, бе, че първоначалните ми предположения са верни — каквото и да се съдържаше във вързопа до остров Голямата чайка, то можеше да създаде големи неприятности на миролюбив джентълмен като мен.
Не бях толкова доверчив, за да приема, че инспектор Дейли е направил последния си опит да ме разпита. Веднага щом се оправеше от ритника, който му нанесох в размножителния орган, той щеше да предприеме нов опит да ме включи в осветителната инсталация. Чудех се дали Дейли действа самостоятелно, или пък има съучастници — но реших, че беше сам, опитвайки се да се възползва от предоставилата му се възможност.
— Тръгвайте! — викна той. — Бързо.
Паркирах пикала в двора и влязох през верандата на хижата. Мисис Чъби беше идвала, докато ме е нямало, и бе помела и подредила. Върху масата в трапезарията имаше бурканче от конфитюр със свежи цветя, но по-важното бе, че в хладилника имаше яйца, бекон, хляб и масло.
Смъкнах окървавената риза и превръзките. Палката бе оставила дебели подутини през гърдите ми, а раните бяха в безобразно състояние.
Взех душ и се превързах с чисти бинтове, а после застанах гол пред печката, напълних тигана догоре с яйца и бекон и докато се изпържат, налях цяла чаша с чисто уиски, което изпих като лекарство.
Прекалено изморен бях да се намъкна между завивките и когато се строполих напреки върху леглото, помислих си дали ще имам сили да направя черния курс така, както беше уговорено. Заспах с тази мисъл в главата и се събудих преди изгрев.
След като взех още един душ, изпих две обезболяващи таблетки долоксен с чаша студен ананасов сок и изядох за закуска цял тиган с яйца, реших, че ще се справя. Чувствах се вдървен и изтръпнал, но можех да работя. Към обяд слязох с колата до града, спрях пред магазина на мисис Еди, за да взема провизии, и после продължих надолу към Адмиралтейския кей.
„Танцуващата“ се поклащаше до кея, а Чъби и Анджело бяха вече на борда.
— Напълних и допълнителните резервоари, Хари — съобщи ми Чъби. — Имаме гориво за хиляда мили.
— Провери ли товарните мрежи? — попитах аз и той кимна утвърдително.
— Прибрах ги в раклата с голямото платно — мрежите щяхме да използваме за покриване на обемистия товар от слонова кост.
— Не забравяй да си вземеш палто — в протока ще бъде студено при тоя вятър.
— Не се безпокой, Хари. Ти трябва да му мислиш. Човече, та ти изглеждаш толкова зле, като преди десетина дни. Никак не ми харесваш.
— Чувствам се отлично, Чъби.
— Да — изръмжа той, — като тъщата ми — а после промени темата. — Какво стана с карабината ти, мой човек?
— Задържаха я в полицията.
— Искаш да кажеш, че ще тръгнем без никакво оръжие на борда ли?
— Досега никога не ни е била нужна.
— Но точно сега може да ни потрябва — измърмори той. — Без нея ще се чувствам все едно, че съм чисто гол.
Странното отношение на Чъби към огнестрелните оръжия винаги ми е било забавно.
Въпреки че постоянно го убеждавах в обратното, Чъби никога не можеше да се отърси от мисълта, че скоростта и обсегът на куршума зависят от силата, с която натискаш спусъка — а Чъби претендираше, че неговите куршуми излитат много бързо и стигат много надалече.
Жестоката сила, с която ги изстрелваше, можеше да потроши всяко по-малокалибрено оръжие от моята „ФН“. Освен това в момента на изстрела никога не можеше да задържи очите си отворени.
Виждал съм го да не уцелва петнайсетфутова тигрова акула от разстояние десет фута при пълен магазин от двайсет патрона. Чъби Андрюс никога нямаше да бъде допуснат на Бизли 6 , но той просто имаше естествена слабост към огнестрелните оръжия и всичко, което гърмеше.
— Всичко ще бъде като по масло, Чъби. Просто една разходка, ще видиш.
6
Традиционен турнир по стрелба в Англия. — Б.пр.