Окото на тигъра
Шрифт:
Въпреки че бяхме по посока на течението, водата се блъскаше в носа на яхтата със скорост от пет възела и „Танцуващата“ не можа да отскочи достатъчно надалече.
Дори и през шума на нашите машини чух мощния рев на моторите „Алисън“ и от закритото в тръстики устие на Салса се измъкна дълга страховита сянка.
Даже и на нощната светлина разпознах веднага широката предна част на носа, изящните очертания на корпуса, наподобяващ хрътка, и четвъртитата отсечена кърма — един от катерите на Кралската флота, който бе прекарал най-добрите си години в
Тъмнината бе милостива към катера, прикривайки петната от ръжда и напуканата боя по корпуса му, но той си бе вече старо корито. Освен това беше лишен от прекрасните флотски „Ролс-Ройс“, заменени с по-малко мощните, но по-икономични „Алисън“. При честно състезание „Танцуващата“ направо би се подиграла с катера, но тук никой не играеше честно, а той притежаваше всичката бързина и мощ, необходими да се втурне в речния ръкав и да ни отреже пътя, а когато включиха бойните прожектори, светлините им ни блъснаха, сякаш са ни ударили с нещо твърдо. Двата ярки бели лъча ни заслепиха със силата си и трябваше да вдигна ръка, за да предпазя очите си.
Катерът бе излетял далеч напред, препречвайки речния ръкав, а на предната му палуба се мяркаха неясните сенки на артилеристите, които бяха приклекнали около поставеното върху въртяща се кула трифунтово оръдие. Дулото му сякаш надничаше право в лявата ми ноздра — и изведнъж ме обзе диво и пълно отчаяние.
Попаднали бяхме в старателно подготвена и изпълнена засада. Помислих си дали да не налетя на таран в корпуса, който се крепеше върху навярно вече доста изгнили дървени греди, а направеният от фибростъкло нос на „Танцуващата“ можеше и да издържи на удара — но при насрещното течение „Танцуващата“ не можеше да набере достатъчно скорост.
После иззад заслепяващите бойни прожектори внезапно се разнесе мощен мегафон:
— Спрете, мистър Флечър. Или ще бъда принуден да открия огън по вас.
Един снаряд от трифунтовото оръдие щеше да ни потопи, а то беше и скорострелно. От подобно разстояние те щяха да ни превърнат в горяща развалина само за десет секунди.
Изключих двигателите.
— Разумно решение, мистър Флечър — а сега ви молим да хвърлите котва там, където сте сега — изграчи мегафонът.
— Давай, Анджело — уморено извиках аз и зачаках, докато той освободи и пусне резервната котва. Внезапно ръката отново започна да ме боли силно — през последните няколко часа бях забравил за нея.
— Казвах ти да си вземеш пушкалото — промърмори до мен Чъби.
— Да, ще ми се да те видя как стреляш по оня мръсен топ. Голям смях щеше да падне.
Катерът направи несръчна маневра наоколо с все още насочени върху нас прожектори и оръдие. Ние стояхме безпомощни сред ослепителната светлина на бойните прожектори и чакахме. Не исках да мисля, опитвах се да не чувствам нищо — но някакъв вътрешен глас започна заядливо да ми се присмива: „Сбогувай се с «Танцуващата», Хари, доброто ми приятелче, ето къде ще трябва да се разделите завинаги.“
Почти сигурно бе, че в най-скоро време ще ме изправят пред дулата на наказателната команда — но това не ме тревожеше така, както мисълта, че ще изгубя яхтата си. С „Танцуващата“ аз бях мистър Хари, най-големият проклетник на Сейнт Мери и един от най-добрите майстори на едрия улов в целия побъркан свят. Без нея щях да бъда един от негодниците, едва свързващи двата края. Предпочитах да умра.
Катерът почти се вряза в борда ни, изкривявайки перилата и смъквайки цял ярд от боята, преди онези да успеят да се закачат за нас.
— Мръсни копелета — изръмжа Чъби, докато половин дузина въоръжени и униформени мъже се прехвърляха през борда, викайки безразборно. Всичките бяха облечени в моряшки тъмносини панталони клош, матроски с широки яки, раирани синьо-бели фланелки, а на главите си бяха накривили бели барети с червени помпони — но кройката на униформата им беше китайска, а в ръцете си размахваха дълги автомати „Калашников“ 47 с извити предни пълнители и дървени приклади.
Заборичкаха се помежду си в старанието си да ни изритат или ударят с приклад и ни подкараха към каютата, където ни блъснаха върху пейката до предната преграда. Тримата седнахме един до друг, а двама пазачи се изправиха пред нас с насочени на сантиметри от носовете ни дула и готови да натиснат веднага спусъка.
— Сега ми стана ясно защо ми плащаш по петстотин долара, шефе — опита се да се пошегува Анджело, но единият, от пазачите изкрещя и го удари в лицето с приклада на автомата си. Анджело изтри устата си, от която се процеди струйка кръв надолу по брадичката му, и спряхме да се шегуваме.
Останалите въоръжени матроси започнаха да трошат „Танцуващата“. Предполагам, че са искали да направят обиск, но те се развилняха из помещението и започнаха да блъскат отворените шкафове или да трошат ламперията.
Един от тях откри барчето с напитките и макар че в него бяха останали само една-две бутилки, другите нададоха радостни викове. Всички се нахвърлиха шумно като чайки на купчина рибешки вътрешности, а после се втурнаха да ровят в коридора със същото невъздържано веселие. Даже когато командирът им, придружаван от четирима помощници, се зае да премине през опасното разстояние от шест инча, отделящо катера от „Танцуващата“, виковете и смеховете им изобщо не утихнаха сред шумотевицата от счупени стъкла и дървени надстройки.
Командирът се затътри тежко по палубата и се наведе, за да влезе в каютата. Вътре се изправи и си пое дъх.
Той бе един от най-едрите мъже, които бях виждал някога, не по-нисък от шест фута и шест инча и ужасно дебел — огромното му подпухнало тяло изпъваше бялата униформена куртка, от която се подаваше търбух, голям колкото преграден буй. Куртката му още малко щеше да скъса месинговите копчета, а подмишниците му бяха просмукани от пот. На гърдите му бяха закачени цял куп лъскави звезди и медали, сред които разпознах Американския флотски кръст и Звездата на победата от 1918 година.